Етикети

вторник, 5 януари 2016 г.

МУСТАЦИТЕ В КИНОТО

(текстът е писан специално за operationkino.net)



От известно време насам през месец ноември се наблюдава доста интересен и определено дискусионен откъм естетиката, която носи, моден феномен. Представителите на силния пол, а в някои региони на провинцията и не малка част от „нежния”, в рамките на тридесет дни позволяват на окосмението да обхване по-голямата част от лицевата им фасада. Ровейки се в корените на този естетически тероризъм, стигнах чак до бреговете на Австралия, където преди няколко години една сурия голобради аверчета решили да приковат общественото внимание върху проблемите на раково-болната простата, като си пуснат хайдушки мустак в името на светлата кауза. Не знам доколко този акт на съпричастност е постигнал здравословният си ефект, но е факт, че мустаците масово се наложиха като моден аксесоар в по-голямата част от цивилизования свят през месец ноември, следвайки отдавна наложената целогодишна традиция в нецивилизования.

Аз лично не намирам никакво практическо приложение и логика в съществуването на сноп косми между носа и горната устна, но очевидно проблемът си е мой, защото трябва да призная, че мустакът има доста богата многовековна история. Почти не съществува уважаващ себе си диктатор, който да не разчита на този суетен белег на мъжкото съзряване и може би щях да бъда изкушен да направя връзката между мустаците и покварата на тоталитарните практики, ако компания на този незавиден „елит” не правеха и определено достойни мъже в сферата на науката, литературата и изкуството. Няма повече да задълбавам в разсъждения, че и без това съм обвиняван в прекалено словесно разточителство, затова и ще премина директно към темата – кои са най-култовите мустаци в киното.

ЧАРЛИ ЧАПЛИН

Въпреки че не ми се иска да класифицирам кино-мустаците в някаква обречена от субективния ми вкус подредба, някакси не мога да не започна с най-големия – Сър Чарлз Спенсър Чаплин. Носителят на най-разпознаваемия мустак в историята на киното е икона, която няма и може би никога няма да има свой аналог. Чарли е не само емблемата на епохата на нямото кино, но и най-разпознаваемият символ на седмото изкуство въобще.

88 години, 70 късометражни и 14 пълнометражни филма, 4 брака, 11 деца, актьор, сценарист, режисьор, продуцент, композитор … наследството на Чарли е пряк израз на неговия мултифункционален креативен гений и далеч надхвърля цифровото изражение на собствената му кариера. Чаплин получава своя първи (почетен) Оскар на първите американски филмови награди през 1929 г. Призът му е присъден за актьорско майсторство, сценарий, режисура и за продуцентство за филма „Циркът”, в който Чарли играе своя иконичен скитник. Втория си почетен Оскар Чарли получава през 1972-а,”за неизмеримия ефект, който оказва върху киното през ХХ век”, а единственият си „регулярен“ Оскар (и то за музика) получава през 1973 г. за превърналата се в класика мелодия в „Светлината на прожекторите”.

Заедно с оръфаното си бомбе, патешката походка и възголемите панталони специфично подрязаните мустаци на скитника на Чарли са се превърнали в запазена негова марка и дори зловещото плагиатство от немска страна не успява да изтрие комичния характер и авторството на този така култов сноп косми.



Всъщност историята около мустаците на Хитлер и Чаплин е много интересна и мисля, че си струва да се отбележи, колкото и това да представлява бягство от кино тематиката. Когато през 1914 г. Чарли решава да дари своя екранен образ с изрязаните тип „четчица” мустаци като сатиричен коментар към образа на типичния американски индустриалец от нов тип, младият тогава Хитлер все още носел буйния, засукан мустак по типично кайзеров стереотип. Едва към 1918 г. Хитлер се принудил да прибегне до ножиците, като единствената причина за тази драстична космена ампутация бил фактът, че буйните мустаци на редник Адолф значително възпрепятствали уплътнението на собствения му противогаз, който бил длъжен да носи в качеството си на бойна единица на (без)славните Централни Сили. Не е много ясно дали ако си беше спестил тази разкрасяваща процедура самият Хитлер не би се обгазил смъртноносно още по време на Първата Световна Война, спестявайки на стотици хиляди идентична участ и на още няколко милиона не чак толкова различна, но така или иначе за съжаление това си остава единствено в сферата на догадките.

Приликата между двамата набори обаче се ограничавала единствено с дизайна на мустака, защото докато в Германия Хитлер се заел да радикализира реваншистки настроените шваби и да популязира превъзходството на арийската раса, в Щатите по времето на Голямата Депресия Чарли за първи път бил обвинен в комунистически симпатии. Подозренията, че Чаплин е комунист или поне човек, твърде близък до комунистическата идея, го преследват до края на живота и дори му костват забраната да стъпва в Щатите за период от цели 20 години. Скандалите, свързани с неговите предполагаеми политически пристрастия, се преплитали непрекъснато и с трусовете в личния му живот, който бил силно белязан от страстта на Чарли към нежния пол и то предимно в крехката му възраст. Чак на 54 години Чарли успява да се кротне в ръцете на 18 годишната Уна О`Нийл, която му ражда 8 (!!!) деца и остава негова половинка чак до самата му смърт през 1977 година.

Вече повече от 100 години забързаните, оцветени в черно-бяло и лишени от звук кадри, пресъздаващи перипетиите на един раздърпан скитник, очароват малко и голямо с неподправения си хумор и послания. Никой друг човек в историята не е разсмивал така поколенията, както Чарли и никой друг не си е заслужил мястото във вечността повече от него. Име, символ и епоха. Чаплин е повече от всичко това и като такъв ще бъде запомнен. Като Великия Диктатор на седмото изкуство.


КЛАРК ГЕЙБЪЛ

Както е тръгнало, очевидно ще вървя в хронологичен ред, така че следващият виден холивудски мустак би трябвало да бъде този на знаменития Кларк Гейбъл.

Гейбъл е един от най-ярките представители на първата вълна холивудски звезди, които още в зората на киното монополизират прясно формиралата се ниша за секс-символи и налагат една своеобразна форма на поведение, станала образец за бъдещите поколения прелюбодейци. Грижливо подредената лъскава лимба, доста свободните като поведение изразителни вежди, нахалният поглед, винаги таящата се в ъгълчетата на устата усмивка и разбира се – тънките, перфектно оформени палави мустачета. Това е мазният стереотип, към който са се придържали всички кандидати за слава по това време и Гейбъл категорично е бил иконата в това отношение. Въпреки че бил надарен с патологично големи ушни миди, това очевидно не представлявало чак толкова голям естетически дефект, защото Гейбъл действително се ползвал със завидно женско внимание. Злите езици твърдят, че красавецът имал слабост към зрелите жени и изтъкват за доказателство първите му два брака, в които половинките му със сигурност не могли да се похвалят с крехка възраст и нежни пропорции, но истината е, че Гейбъл просто не подбирал кой знае колко, а и последващите му любовни завоевания донякъде успели да омаловажат този негов спорен фетиш.




Актьорската кариера на Кларк Гейбъл била пълно отражение на неговия бляскав имидж. Въпреки че е награден с Оскар през 1935 г. за „Това се случи една вечер”, безспорно най-популярната му и характерна роля си остава тази на арогантния Рет Бътлър във великата класика „Отнесени от вихъра”, за която актьорът отново получава номинация от Академията. Епосът чупи всякакви рекорди по това време и напълно заслужено си остава един от най-великите филми правени някога, немалка заслуга за което има и харизматичното изпълнение на Гейбъл. Трудно ми е да си представя, че човек с излъчването и поведението на Гейбъл би си спечелил нещо различно от шамар в днешно време, но е факт, че влиянието му като обект на подражание в киното е впечатляващо.

Провъзгласен още през 30-те за „Крал на Холивуд”, спечелил съчувствие след трагичната загуба на своята голяма любов в лицето на Карол Ломбард и впоследствие превърнал се в герой от Втората Световна Война, известният със земния си и скромен нрав актьор си остава една от най-ярките холивудски звезди, оставили неизличима диря в хрониките на кино историята.

ОРСЪН УЕЛС

Когато говорим за мустаци, няма как да не отразя Орсън Уелс и неговия „Гражданин Кейн”. Подобно на Чаплин, Уелс е многостранно развита личност и талантът му се разпростирал както в киното, така и в телевизията, радиото и театъра. Актьор, сценарист, режисьор, продуцент и дори завършен илюзионист, Уелс винаги се е стремял да излиза извън жанровите ограниченията и да провокира публиката с всевъзможни иновативни решения. Работата му в театъра и особено прочутата радио-адаптация на „Война на световете”, шокирала и причинила масова психоза сред населението, му печелят едва на 24 години безпрецедентен договор за направата на два филма с гарантирана пълна творческа свобода. Холивуд по това време рядко (да не кажа никога) си позволявал подобни своеволия и Уелс се заел да осъществи това, което с право остава в историята като най-великият филм правен някога.

Когато се говори за кино, трябва ясно да се разбере, че почти всичко съществено случило се в киното след 1940 г. е повлияно непосредствено от новаторските прийоми приложени от Орсън Уелс в „Гражданинът Кейн”. Историята на вестникарския магнат и милионер Чарлс Фостър Кейн, която не се развива в строг хронологичен ред, а е разбъркана във времето, започва със смъртта на Кейн и впоследствие разплита обстоятелствата около живота на своя герой под формата на журналистическо разследване, представено от няколко различни гледни точки, чрез поредица от flashbacks. Това е коренно различно от стандартите дотогава и задава съвсем нови кинематографични хоризонти.




Във визуално отношение филмът предизвиква истинска революция. Уелс и операторът Грег Толанд смело експериментират с камерата и резултатът е зашеметяващ за времето си. Движението на камерата, дълбокият фокус, гледната точка минаваща през мебели, прозорци и неестествен ъгъл на заснемане, невъзможен на пръв поглед за възможностите на техниката по това време. Гримът, монтажът, осветлението, композицията на кадрите, символизмът в най-знаковите сцени, дори представянето на началните и финалните надписи са изпипани до съвършенство и представляват нещо невиждано до този момент. Уелс и дирижираният от него екип наистина постигат ефект, който е несравним. Фактът, че образът на Кейн е събирателен на няколко от съществуващите по това време медийни магнати, му печели доста солидна критика още преди премиерата и въпреки че в съвремението ни филмът е признат от редица престижни филмови институти като най-великият филм правен някога, той печели само 1 Оскар (за сценарий) през 1942 г. Вследствие на скандалите около филма си, а може би и заради откритите си леви убеждения, Орсън Уелс така и не получава повече подобна творческа свобода и до края на живота си среща огромни затруднения в осъществяването на проектите си. Умира през 1985 година на 70 годишна възраст, оставяйки след себе си един изпълнен с непрекъсната борба живот и една изключително впечатляваща филмография, в която със собствен блясък блести „Гражданинът Кейн” като безспорно най-важният и иконичен американски филм за всички времена.


ШОН КОНЪРИ


Колебаех се дали да отделя специално внимание в тази класация за един моите най-любими актьори, предвид това, че неговият най-известен персонаж се слави с всичко друго, но не и с лицевата си растителност, но Шон Конъри има достатъчен на брой роли в които разчита на мустаците да компенсират лъскавото му теме, така че реших, че съм длъжен да го почета с няколко реда.

Шон Конъри е от този тип хора, към които просто не можеш да не изпитваш симпатия. Роден през 1930 г. в Единбург, Шотландия, принуден като малък да носи националната плисирана носия на страната си, Шон Конъри загубил девствеността си на още 8 и най-вероятно поради този факт взел, че пропушил от нерви една година по-късно. Злите езици твърдят, че някъде по това време започнал и да оплешивява, но тази информация ми е доста съмнителна, така че не мисля, че трябва да се приема за чиста монета. Преди да се захване с актьорската професия, младият Шон се изявявал като млекар, воден спасител, финалист на Мистър Вселена и дори получил предложение от легендата на Манчестър Юнайтед Мат Бъзби да се пробва в отбора на Червените Дяволи, което предложение предвидливо отказал и си спестил травмиращото твърдо кацане на т.нар. „бебета на Бъзби” в Мюнхен през 1960-та.




Актьорската кариера на младия шотландец започва през 54-та и само 8 години по-късно Шон Конъри вече е на върха на славата с ролята на изискания британски разузнавач Джеймс Бонд. Аристократичният маниер, класическата визия и неподправената харизма на Конъри пасват перфектно към описания от Йън Флеминг характер и задават визуалният стереотип на героя за десетилетия напред, в което се корени и част от успеха на франчайза. След като предава шпионската щафета на Роджър Мур, Конъри вече има лукса да избира по собствена преценка проектите си и съответно да експериментира по-свободно с външния си вид. По това време тъмният му мустак вече трайно се превръща в актьорски реквизит и почти до края на кариерата си бившият супер агент забравя за бръсненето.

С ръка на сърцето си признавам, че не бих наредил Шон Конъри в десятката на най-великите актьорски величия, защото освен чисто култови филми, шотландецът има участие и в не малко откровени простотийки, но присъствието му сред холивудския елит за над 4 десетилетия е достатъчен атестат името му да бъде изписано със златни букви в историята на киното. Поредицата за Джеймс Бонд, „Мъжът, който искаше да бъде крал” (за който самият Шон Конъри смята, че е трябвало да бъде награден с Оскар), „Хълмът” на Сидни Лъмет, „Марни” на Хичкок, „Убийство в Ориент Експрес”, „Недосегаемите” на Браян Палма (донесъл и единствения Оскар на Шон Конъри за поддържаща роля), знаменитата и любима за мен роля в „Шотландски боец”, „Последният кръстоносен поход” (най-силният за мен филм от поредицата за Индиана Джоунс) и още и още … Шон Конъри е и ще си остане легенда в пълния смисъл на думата.

През 2003 г. удостоеният с рицарско звание Шон Конъри изигра последния си игрален филм и определено мога да кажа, че „Лигата на необикновенните” не е най-удачния избор да се сложи край на една знаменита кариера, но ако се вярва на слуховете, че причината за това решение е заболяване от болеста на Алцхаймер, мисля, че не ни остава нищо друго да се примирим с отсъствието на сър Шон Конъри от актьорското поприще и да му пожелаем крепко здраве и достойни старини.

ЧАРЛС БРОНСЪН


Следващата мустаката легенда в моя космат списък е големият Чарлс Бронсън. След Шон Конъри отново моето внимание се спира на актьор, чиито най-иконични роли („Мръсната дузина”, „Имало едно време на Запад” и „Великолепната седморка”) не изискват наличието на мустак, но затова пък в доста солидна бройка от филмографията си Бронсън залага точно на този фешън аксесоар, така че не мога с лека ръка да го пренебрегна.

Не знам дали заради ролята си в „Имало едно време на Запад”, откъдето подсъзнателно съм направил някаква асоциация, или поради някаква друга ирационална причина, но винаги съм смятал, че Чарли Бронсън има или мексиканско, или индианско потекло. Преди известно време обаче бях доста изненадан да разбера, че истинското име на този колос не е нито Карлито, Карлос или пък Джеронимо, а доста необичайното за континента – Каролис Бучинскис. Оказа се, че една от легендите на уестърна, г-н Чарли Бронсън, въпреки, че бил роден в Пенсилвания, произхождал от семейство на емигранти от татарско-литовски произход, откъде идвало и странното му заглавие. С малко повече фантазия и чувство за хумор този фактор, добавен към присъствието на Юлий Борисович Бринер a.k.a. Юл Бринър във „Великолепната седморка”, дава известно основание да се смята, че „Седморката” може да се приеме и като първата в историята съвместна съветско-американска супер продукция.


Кариерата на бившия картечар от Втората Световна Война в шоубизнеса започнала първо с незначителни изяви в телевизията, докато през 1960 г. не става част от по-горе спомената уестърн класика и не се бетонирал трайно в киното. Не мога да кажа, че Чарли Бронсън печелил аудиторията с кой знае какъв актьорски репертоар, а и не мисля, че той някога е имал някакви сериозни илюзии относно таланта си. Надарен обаче с натурален атлетизъм, специфични черти и стоманен поглед, той чисто визуално представлявал интерес за Холивуд и съответно след успеха на „Седморката” започнал да получава и по-централни роли. По това време Втората Световна Война все още присъствала осезателно като тема и индустрията, освен традиционните за епохата уестърни, бълвала и военни филми като на конвейнер, а Чарли Бронсън се оказал един от основните жанрови любимци. „Мръсната дузина”, „Голямото бягство”, „Оръжие за Сан Себастиан” били само част от заглавията в които Бронсън се снимал през периода и затвърждавали присъствието му. През 1968 г. Серджо Леоне увековечава някогашния Каролис Бучинскис като му доверява ролята на мъжа с хармониката в определяният от мнозина за най-велик уестърн в историята на киното – „Имало едно време на Запад”. За този филм каквото и да се каже ще е малко и нарочно не искам да задълбавам с коментар относно това колко точно е велика класиката на Леоне, защото съвсем ще се отнеса. Филмът обаче бележи своеобразния връх в кариерата на Чарлс Бронсън и три години по-късно той дори печели „Златен глобус“, като „най-популярен актьор в света“. Точно по това време той си партнира с великия Тоширо Мифуне и секс-символа на няколко поколения домакини Ален Делон в друг култов уестърн – любимия ми „Червено Слънце”. С годините популярността на Чарли постепенно започва да залязва и дори появилият се по-трайно на лицето му мустак не могъл да предотврати този естествен процес.

Към края на своята кариера Бронсън отново се завръща към телевизията и продължава да снима почти до самата си смърт. Умира през 2003 г. на 81 години, оставяйки след себе си над 90 участия в телевизията и киното. В своята близо 50-годишна филмова кариера Чарлс Бронсън си партнира с една плеяда първокласни актьорски величия, като Стив Маккуин, Лий Марвин, Хенри Фонда, Антъни Куин и прочие, безспорно бидейки сам достоен член на тази елитна компания.


БЪРТ РЕЙНОЛДС


Би било абсурдно да минем в една подобна изобилстваща от кератин класация без Бърт Рейнолдс. Мустаците на тази емблема на мъжката потентност са нещо подобно на бенката за Мерилин Монро, силикона за Памела Андерсън или Пепи за Максим Генчев. В смисъл, очевидно е, че едното не може да съществува без другото или поне не в тази Вселена.

Ако мога да направя своеобразен аналог, то бих сравнил присъствието на Бърт Рейнолдс в киното през 70-те с натрапчивото, лишено от гръбнак туловище на иконата на българската естрада Етиен Леви на екрана на българският национален ефир през 80-те. През споменатият период, героичната физиономия на Рейнолдс извирала буквално от всеки по-комерсиален проект и той с основание се изживявал като първокласна холивудска звезда. Очевидно астрофизичните закони важат и за звездите от Холивуд, защото колкото по-ярко блестяла звездата на Бърт Рейнолдс, толкова по-големи простотии привличал той с гравитацията си. През 1972 г. нахаканият Бърт се съгласил да позира дибидюс за корицата на списание Космополитен в поза, която съвсем наскоро неговия адаш Раян Рейнолдс иронизира в рекламната кампания на новата си комиксова тупалка – „Дедпул”. В съвремието Бърт Рейнолдс осъжда този свой ексхибиционистичен порив, защото според него със скандалната си проява е повлиял негативно върху отношението на критиците по повод излезналият само няколко месеца по-късно класически survivor трилър „Избавление”. Иронията в случая е, че филмът наистина се оказва най-класният в цялата филмография на Рейнолдс и до известна степен действително е пренебрегнат откъм Оскарови номинации.



През своята дългогодишна кариера Бърт Рейнолдс е отговорен за доста голям брой погрешни решения и ако погледнете филмографията му сами ще се убедите в този факт, но по-интересното е кои роли актьорът е отказал, с което се е лишил от възможността да се превърне наистина в звезда с легендарен статус. Още през 1969 г. Рейнолдс отказва предложението да изиграе ролята на Джеймс Бонд под предлога, че било абсурдно дори да се обсъжда вероятността ролята на бъде изиграна от американец (аргументация, с която съм длъжен да се съглася), но това далеч не е всичко. С лека ръка мустакатият плейбой пренебрегва и предложенията да се въплъти в ролите на Хан Соло (Междузвездни войни), Р. П. Макмърфи („Полет над кукувиче гнездо”), Едуард Люис („Хубава Жена”) и дори Джон Маклейн („Умирай трудно”). За малко било да изиграе и култовата роля на Майкъл Корлеоне, но тогава авторитетно се намесил самият Марлон Брандо, който поставил ултиматум, че единственият мустак, който ще се вее на снимачната площадка на „Кръстникът” трябвало да бъде неговият собствен и на продуцентите се наложило да избират между него и недоумяващия Бърт.

Неадекватният избор на Рейнолдс се установил като практика и дори Пол Томас Андерсън, изпитал върху гърба си последиците от това нерационално поведение. Цели 7 пъти се наложило П.Т.А. да се моли на надутия Бърт, за да го придума да се присъедини към екипа на „Буги Нощи” и чак след като му обещал, че за ролята си на известен порно продуцент ще бъде най-малкото номиниран за Оскар, на осмия път най-после постигнал успех. Както знаем П.Т.А. е гений и спазил обещанието си. За ролята си на Джак Хорнър Рейнолдс получава единствената си номинация за Оскар до този момент. Въпреки че Бърт все още продължава да си развява мустаците по сценичните площадки, аз лично не вярвам той да постигне кой знае какво от тук насетне, но пък и няма да имам нищо против и да ме опровергае с някоя своя извънземна роля. Така или иначе мустакът му вече е увековечен.

ТОМ СЕЛЕК


Ако щете вярвайте, но когато ми хрумна абсурдната идея да напиша този материал, първото име, което ми изскочи в главата, бе това на Том Селек. Не мога да дам обяснение за причината за тази неадекватна мисъл, защото Селек определено е най-непретенциозното име в тази класация, а успехите му в киното могат да се нарекат най-малкото посредствени, но мустакът му сякаш си има собствен живот, а популярността му е право-пропорционална на актьорския талант на стопанина си, затова и не мисля, че има начин да го пропусна.


Роден в Детройт през 1945 г., невръстният (мъхест мустак на) Селек отрано опознал несгодите на икономическата емиграция, след като родителите му недоволни от живота на средната класа в щата Мичиган, събрали домочадието и се преместили в слънчева Калифорния. Младежките години на младият Томас образно казано могат да се определят като мокрия сън на всеки средностатистически подрастващ американски лузър. Красив, висок и широкоплещест, целунатият от съдбата Том не се отклонил нито на крачка от традиционните колежански клишета, като умело съвместявал кариерата си в местният баскетболен отбор с редица каузи в престижните за всеки колежанин социални братства. Докато старателно попивал знания в дебрите на бизнес администрацията и се изявявал едновременно на няколко други фронта, младият левент получил изненадващ съвет от учителя си по драма да тества дискусионния си талант на актьорското поприще. Ентусиазиран от тази неочаквана вяра в собствените му възможности, Селек наивно повярвал, че му предстои най-малкото боксофисна доминация и насочил всичките си усилия към превземане на Холивуд. Кариерата му обаче не се развила напълно според очакванията и той дълго време се подвизавал предимно в реклами и малки епизодични роли в телевизията. Като казах по-горе, че Селек е целунат от съдбата, наистина имах предвид, че е целунат от съдбата, при това далеч нямам предвид наивната и мимолетна целувка присъща на някои родни политици. Освен че изглеждал като изваден от реклама на Марлборо (в един етап от своя живот той действително се изявявал в подобни реклами), Том Селек имал привилегията да остарява изключително прилично. Героичната му визия и приемлив (по някои стандарти) актьорски репертоар постепенно го утвърдили като телевизионна звезда от среден калибър. През 1980 г. Селек влиза в разкрасената с хавайска риза кожа на частния детектив Томас Магнум в лековата, но и прекалено типична за годините кримка „Магнум”. Сериалът, в който Селек громи лошите, развявайки рунтавата си гръд по плажовете на Хавай, се оказва съдбоносен в неговата кариера, защото точно заради роля на Томас Магнум Селек отказва предложението от страна на Спилбърг да се превъплъти в ролята на д-р Индиана Джоунс в превърналата се във поп-културен феномен класика. Определено това е решение, за което Селек съжалява и до ден днешен, въпреки че сериалът се оказва сравнително успешен с цели 8 сезона зад гърба си. През цялата си по-нататъшна кариера Селек така и не успява да запише сериозна роля в киното, а най-значимото му присъствие на малкия екран си остават 10-те епизода в „Приятели”, заснети в периода от 1996 до 2000 година.



И въпреки че ми е крайно симпатичен, не мога да не отбележа позорната (по моите критерии) подкрепа, която Том Селек оказва от доста време насам спрямо интересите на Националната Оръжейна Асоциация (NRA) в Щатите, бидейки техен официален говорител и дори член на борда на директорите. Организация, която открито злоупотребява с правата на всеки един психически нестабилен американец да притежава оръжие, позовавайки се на закони от времето на Дивия Запад и която нееднократно е доказвала, че изродите, които я управляват притежават всичко друго, но не и елементарен морал. Животът обаче не е справедлив и Том Селек най-добре осъзнава това всеки път щом чуе тембъра на Харисън Форд, така че не мога да направя нищо друго, освен тихичко да се подхилквам като чуя вечната мелодия на Джон Уилямс и да се опитам да забравя интелектуалния вандализъм от страна на господин Том Селек.


ДАНИ ГЛОУВЪР

Понеже напоследък очаквам от активистите на Black Lives Matter и техните изкривени идеологически креатури от БХК да започнат да ни санкционират за неособено уважително отношение спрямо нашите собствени (черни) сенки, мисля, че е време и за малко киноманска политкоректност. Милионите фенове на Еди Мърфи в България могат и да ме обвинят в дискриминация по отношение на техния любимец, но реших в тази класация да обърна подобаващо внимание не на Еди, а на големия Дани Глоувър предимно заради мустакатото му изпълнение в поредицата „Смъртоносно Оръжие” като сержант Роджър Мърто.

Характерното за Дани Глоувър е, че той винаги, ама абсолютно винаги, си избира да играе роли на чернокожи. Не бих казал, че това прави Дани еднотипен актьор, но този факт веднага се набива на очи, ако си направите труда да разгледате филмографията му. Израсъл в семейство на активисти на една от милионите организации за защита на правата на чернокожите в Щатите, младият Дани още от рано се заредил с вяра в собствените си възможности и започнал да изучава актьорския занаят в редица специализирани колежи. Пробива сравнително късно в киното, но талантът му е забелязан и бързо оценен. До средата на 80-те единственото по-престижно участие на Глоувър е в затворническата кримка с Клинт Истууд „Бягство от Алкатраз”, където Дани играе непривичната за чернокож роля на затворник. 85-та обаче е знаковата година в кариерата на Глоувър. Тогава с негово участие излизат последователно „Свидетелят” на Питър Уиър и прекрасният „Пурпурен цвят” на Стивън Спилбърг. Както се очаква от един филм на Спилбърг, „Пурпурен цвят” е истински хит, номиниран е в цели 11 категории и макар и да не успява да се пребори за нито една от тях, утвърждава Дани Глоувър като стабилен актьор.





Така стигам и до 1987 г., когато се ражда един от най-култовите екранни дуети в историята на киното – сержант Роджър Мърто и неговият екранен антипод сержант Мартин Ригс. Може и да ме разкритикувате, че преувеличавам, но действително смятам, че хармонията, която пресъздават Дани Глоувър и Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие” не познава аналог.

Не знам дали е уместно да го изтъквам, но все пак ще се изкуша да споделя, че двамата с Дани Глоувър имаме нещо общо и то никак не е маловажно – и двамата сме виждали Мел Гибсън наживо!!! Преди три години с моето близко аверче (и настоящ Кънт) Влади Апостолов се изтипосахме с каба-гайди и наконтени в шотландски носии (или по-скоро във възтесни минижупи с леопардови окраски) на летище София да посрещаме Лудия Макс, който пристигаше тук за снимките на никому ненужната пенсионерска драма „Непобедимите 3”. Въпреки студеното време все пак успяхме да впечатлим Легендата, повтаряйки култова сцена от „Смело сърце” и колкото и Влади да се опитва да отрича, Мел Гибсън намигна на мен, а не на него! Това лирическо отклонение почти съм убеден, че ще бъде цензурирано от завистливия Дринов, но все пак съм длъжен да направя опит да се изфукам.

Връщам се отново по същество. Под режисурата на Ричард Донър, сценарият на Шейн Блек и култовите изпълнения на Гибсън и Глоувър, „Смъртоносно оръжие” се превръща в истински феномен и напълно закономерно във филмов франчайз с цели три продължения. Редно е да спомена, че между снимките на второто и третото продължение на „Смъртоносно оръжие”, Дани Глоувър се принуждава да обръсне мустака за да заснеме доста солидното продължение на „Хищника”, който според мен си остава един до голяма степен подценен филм.

Наближавайки 70 години, Дани Глоувър продължава да бъде все така активен на снимачните площадки, като запълва свободното си време и с различни политически и human rights каузи. Оказва се, че почти 30 години след първото „Смъртоносно оръжие” сержант Мърто изобщо не е „too old for this shit”.

САЛМА ХАЙЕК


Така и така съм набрал инерция в дебрите на политкоректността, така че не виждам смисъл да спирам точно сега и да не радикализирам докрай своите либерални изблици, включвайки в нашата класация и латино кралицата на Холивуд Салма Хайек. Причината да имам каквото и да е вяло основание да включа заоблените форми на Салма в компанията на една сурия расови мъжаги се корени в участието й в два филма, в които героините й далеч не отстъпват на най-косматите традиции в киното.

През 2002 Салма Хайек, вярна на мексиканският си произход, позволява на гримьорите да я обзаведат с два броя мексикански мустаци, ситуирани съответно на мястото на грижливо поддържаните й вежди и традиционната за всеки наследник на Панчо Виля област над горната устна. В този си, определено кошмарен външен вид, Салма влиза в ролята на прочутата си сънародничка Фрида Кало, която освен, че била известна с умението си да рисува, провокирала съвремениците си и с доста разюздан любовен живот. Ролята на Кало доказала, че актьорският талант на Салма по нищо не отстъпвал или поне не заслужавал да остане в сянката на могъщата й пазва. Филмът печели два Оскара (единият за грим, естествено) и носи на Салма първата и единствена засега номинация на Академията.


Седем години по-късно любимката на Робърт Родригес отново маскира с косми красивите си черти, като влиза в ролята на лъмбърсексуалната изгора на Джон С. Райли в симпатичното упражнение по лош вкус, наречено „Циркът на кошмарите: чиракът на вампира”. Филмът може да се каже, че е типичен за кариерата на Салма, която и до сега поради някакви нейни си причини предпочита да си губи времето с подобни непретенциозни заглавия, вместо да рискува с не дотам комерсиални, но доста по-престижни проекти.

Независимо дали ролята на Хайек във „Фрида” е била само моментен проблясък или демонстрация на нейния скрит до момента талант, Салма е приятно за мъжкото око присъствие и (аз лично) й желая успешно развитие на кариерата, надявайки се, че няма да й се налага повече да се обезобразява с мъжки анатомични характеристики … което пък от друга страна й позволява да влезе в подобни извратени класации.


ДАНИЕЛ ДЕЙ ЛУИС

Започнах класацията с всепризнато величие и смятам да я завърша по същият начин. Времето безспорно митологизира определени личности и често придава към образите им известна доза, понякога незаслужена, романтика, но Даниел Дей Луис е от този тип хора, които нямат нужда да разчитат на подкрепа от каквото и да е естество. Намиращ се в златната възраст за всеки един актьор, с едва 16 участия в киното до този момент, Негово Кралско Величество е единственият актьор в близо 100 годишната история на седмото изкуство с три Оскара за главна мъжка роля, а смело мога да твърдя, че във филмографията си има поне още три филма, за които можеше да бъде отличен. Както много хора може би се досещат, причината да включа Даниел Дей Луис в мустаката си класация са двете епични произведения на Мартин Скорсезе и Пол Томас Андерсън – „Бандите на Ню Йорк” и „Ще се лее кръв”, в които ДДЛ буквално предначертава каноните на актьорската професия.

До 2002 година, когато по големите екрани излиза бруталният рецитал на Скорсезе, Дей Луис вече е утвърдено име в Холивуд с едно отличие на Академията за ролята на страдащия от церебрална парализа писател и художник Кристи Браун („Моят ляв крак”) и редица други култови изпълнения. Всеки филм с участието на англичанина си е събитие, но през този период аз лично не мога да не отбележа иконичната му, превърнала го за известно време в секс-символ, роля на Натаниел в „Последният мохикан” и смазващото му изпълнение като набеден за активист на ИРА левент в „В името на Отца”. До този момент маниерите на работа на британеца винаги са вървели на ръба на нормалното и той се е ползвал със славата на силно вманиачен в ролите си чешит. Само забележете за какво става въпрос. За ролята си в „Моят ляв крак” Дей Луис например отказвал да се раздели с инвалидната количка, за да може да се вглъби по-дълбоко в ролята си и дори принуждавал хората от екипа да го хранят с лъжичка, подобно на травматизирания си герой. За „Последният мохикан” пък до такава степен приел присърце задачата да се слее с екранният си образ, че отказвал да яде нещо, което собственоръчно не бил убил (колко хубаво е, че в романа на Джеймс Фенимор Купър, Натаниел не е бил канибал), а за снимките на „Боксьорът” прекарал година и половина в двуразови тренировки, за да може да усъвършенства босковата си техника. Според мен подобен стил на работа няма как да не е изтощаващ, както физически, така и психически, затова и за съвсем нормално намирам няколкогодишното му оттегляне от киното след „Боксьорът”, макар и да не разбирам избора му през този период да се занимава с обущарство във Флоренция (пауза за класически facepalm). Пет години по-късно Скорсезе дефибрилирал кариерата на Дей Луис, като му предложил да влезе в кожата на Бил Касапина, за която междувременно се облизвали Уилям Дефо и дежурният Боби Де Ниро.




Ролята на Касапина ми е особено любима и няма да преувелича, ако кажа, че оглавява личната ми класация от паметни въплъщения на Дей Луис. Мазната, прилепнала към черепа коса, изцъкленият (буквално) стъклен поглед, рязката смяна на настроения и дори излъчващата неприкрита агресия стойка на Касапина … всичко в този образ крещи за социопатия от най-висок калибър. Познавайки стила на работа на Дей Луис няма да се учудя, ако в почивките си вманиаченият перфекционист не си е уплътнявал времето с дране на котенца и мятане на хладни оръжия по членовете на снимачният екип с оголена до венци зловеща усмивка. Обвиняван в излишна бруталност, през 2003-та „Бандите” е номиниран за Оскар в 10 категории (включително за главна роля на Даниел Дей Луис), но за съжаление не печели нито една от тях, което лично аз считам за един от зачестилите се напоследък позорни решения на Академията.

Пет години по-късно ДДЛ отново заглажда мустак, за да влезе този път в ролята на саморазрушаващия се петролен магнат Даниел Плейнвю в един от най-добрите филми за последните 20 години – „Ще се лее кръв” на колоса Пол Томас Андерсън. Този филм работи на толкова много нива, при това на такава разтърсваща дълбочина, че подобно на споменатият по-горе „Гражданин Кейн”, ми е невъзможно да бъда дори наполовина толкова изчерпателен, колкото ми се иска в този ограничен формат. Дей Луис за пореден път доставя изпълнение от изключителна класа и за Академията не остава нищо друго, освен да връчи втори Оскар в ръцете на британеца.




Едва ли някой е бил шокиран, когато през 2012 г. статуетката се връща за рекорден трети път в ръцете на Дей Луис за ролята му в Спилбърговия „Линкълн”. След този паметен момент, британецът типично в свой стил се оттегля от киното и вече повече от три години стои далеч от светлината на прожекторите. Аз лично с нетърпение очаквам следващата негова роля и нямам грам съмнение, че с каквото и да се захване този мастодонт в актьорското изкуство, изпълнението му отново ще задава стандарти.

С това мисля да сложа точка на тази импровизирана рунтава класация и да се отдам на заслужен новогодишен гуляй (а защо не и оргия).

В този си текст пренебрегнах голям брой легендарни мустаци и напълно основателно мога да бъда оплют, нахрачен, опраскан, отлюспен и дори нагрубен, защото действително се отнесох неуважително към монументалния Марлон Брандо и неговият Вито Корлеоне, загърбих русият мустак на Робърт Редфорд а.к.а. Сънданс Кид, но пък и показах същия критерий към черния сноп косми на Омар Шариф и белият на Сам Елиът. Не остана време (и място) да почета мустакатите уестърн превъплъщения на Кърт Ръсел, както и да обърна подобаващо внимание на Ал Пачино („Серпико”), Дани Трехо (където се сетите), Том Харди („Бронсън”), Кевин Костнър („Танцуващият с вълци” и „Уаят Ърп”), Саша Барон Коен („Борат”), Том Скерит (навсякъде), Джордж Клуни („О, братко, къде си?”), Били Дий Уилямс („Междуздвездни Войни”), Джони Деп („Дони Браско” и още един куп простотийки), Йосемити Сам и прочие и прочие, за което моля да бъда извинен и щедро поощрен в коментарите.

И за последно искам да кажа още нещо. Не знам как е при вас, но за мен годината се оказа повече от плодотворна – все още съм жив, а на всичкото отгоре отбелязах и дебюта си за Операция Кино, като имах щастието да пиша за два от най-добрите филми за годината и за един от най-великите в историята. Понеже подозирам, че тази мустаката ода ще е последният ми материал за 2015-та, бих искал публично да изразя своите благодарности, почитания и признателност към харизмата и величието на пътеводната светлина на българската кино-критика Димитър Дринов, който ми предостави широка арена, без която най-вероятно щях да изявявам гения си в сивия сектор, а щедрите му хонорари значително увеличиха активите на фонд „Силикон за дъщето”. Благодаря ти, човече!!! Обичам те!

На моите списващи приятели, както и на всички кибици (дори и на Satyr69), които с абстиненция следят новините и ревютата в този сайт, пожелавам весело посрещане и щастлива Нова Година!!!