ХРОНИКА НА ЕДНО ЛИЦЕМЕРИЕ

В последно време покрай напрегнатите събития в Украйна, анексирането на Крим и кризата в Сирия, забелязах, как народът масово е подновил типичното за пост-социалистическият ни период и нашата географска ширина пенливо слюнкоотделяне, изпъкнали шийни сухожилия и цъфтеж на лицеви капиляри, безпощадно разделяйки се на русофоби (американофили) и русофили (американофоби), придружено с още по-характерното – нищо-неправене по повод какъвто и да е вътрешен въпрос. Общото между тези две враждуващи фракции е, че и двете споделят едни и същи общи характеристики – патологичната омраза спрямо определен тип нация и неспособността за какъвто и да е рационален геополитически анализ. Политическата ни класа ... всъщност не знам дали думата „класа” е подходяща в случая, защото сякаш вменява тип превъзходство на база някакви определени положителни качества, затова без никакъв свян мисля да я заменя с думата „каста” ... та, политическата ни каста от своя страна инстинктивно яхва народните настроения и стъпила точно върху това разделение основано на омразата, гради своята дългогодишна кариера, умело акостирайки на този или онзи бряг в зависимост от личната си изгода. Същата стратегия се споделя и от т.нар. „пета власт”, чиито представители безскрупулно и напълно в реда на нещата според родната действителност се превръщат в бенефициенти, губейки своята идентичност, признание и обективност. 

За добро или лошо през годините бях подложен на непрестанната словесна канонада от клишета на модерните за епохата в която живеем русофоби. Израстнах в една атмосфера на враждебност и неприемане на всичко, което се ражда или идва от Русия. Русия се представяше като средище на световната конспирация, на тоталитаризма, авторитаризма и корупцията, като държава, в която живеят недоразвити граждани, потомствени алкохолици, престъпници, безделници и наркомани ... като се замислиш, все неща, които карат един психично долен да атакува университети и да чупи фаланги със скулите си. 

Както и да е. Точно поради горните причини и на база вроденият си скептицизъм, любопитство и придобита самокритичност, изведнъж взех, че се оказах ... русофил ... или поне за такъв ме обявиха опонентите ми. 

С последното изречение най-вероятно изгубих половината си аудитория, докато другата доволно потрива ръце, но не се притеснявайте ... в редовете по-долу ще „нахраня” и двете фракции, като се концентрирам основно в техните най-крайни представители и ще обясня защо млад човек в средата на 30-те е избрал да подкрепя една толкова непопулярна теза, съвпадаща до голяма степен с позицията на една доста компроментирана и преливаща от популизъм политическа трупа, съставена от нискочели националисти и белокоси соц-носталгици. 

Нека първо анализирам малко психологията на русофилите. Преобладаващото мнозинство в тази фракция са крайните и патетично настроени индивиди, чиито аргументи потъват в посредствеността на собственото им невежество и причиняват у опонентите им русофоби илюзията за абсолютно интелектуално превъзходство. Говоря за илюзия, защото няма как да премериш точността на моралният си компас с човек, който има портрет на Сталин в хола си и е кръстил овчицата си Наташа, нали така? По-достолепната част от тези радикалисти се запълва предимно от бивши соц-номенклатурчици, неуспели да намерят мястото си под слънцето на нашата мутирала форма на демокрация. По соц. време тези хора са се ползвали с известно служебно положение (което им е попречило да се превърнат в дисиденти), не са успели да се адаптират достатъчно бързо в пост-комунистическата джунгла и са изгубили всичките си натрупани до момента социални привилегии. Те силно вярват в лявата идеология, ненавиждат Европейкият Съюз, респективно Щатите, и с носталгия тъгуват по отминалото време. 

По-младите представители на русофилията у нас са така гордите патриоти националисти. За разлика от по-възрастните си съмишленици, тези хора не таят никаква соц-носталгия, но са убедени в съществуването на заговор срещу типичните ни православни ценности, каквото и да означават те. Боготворят националистическите движения в Русия, с готовност биха се разделили с бъбрек в замяна на анцунг на Русия и се характеризират с много нисък интелект и висока степен на невежество. 

В кофти компания съм попаднал, нали? 

За моя радост обаче има една определена обществена прослойка, която се опитва обективно да анализира процесите и да формира мнението си единствено на база логиката. Тази прослойка не се обляга на сантименти и макар и малобройна, не се поддава на внушенията, че геополитиката е оцветена в черно и бяло, а вижда многобройните, оцветени в нюанси на сивото детайли. Малко е самонадеяно да твърдя, че логиката МИ е по-добра от логиката ВИ, но така или иначе скромността и без това ми е в излишък, така че в редовете по-долу мисля да защитя тезите си и да съкруша още в зародиш всяка съпротива. 

Първо обаче ще кажа няколко думи и за русофобите като тях специално няма да ги разделям на отделни подгрупи. Всеки сам ще открие характерните за себе си черти и ще открие доколко отговаря на портрета, който ще опиша.

Русофобите в болшинството си безспорно са високо образовани и интелигентни хора. Те имат ясна представа в какво общество искат да живеят, но представата им в доста случаи е прекалено наивна. Всъщност представата им е толкова романтична, че понякога стига чак до степен на глупост. Те боготворят блясъка и подредбата на западният свят и виждат в привидно хаотичната руска действителност символа на разрухата, беззаконието и покварата. Русия за тях означава само едно - комунизмът и произлизащите от него силно негативни последици. Всеки техен личен неуспех се обяснява и косвено, и пряко със завета на отминалия режим, като причината почти никога не се търси в себе си. Никога! Но пък и това си е наша национална черта, така че едва ли някой трябва да бъде изненадан.

Самата дума „русофобия” идва от гръцкото „фобия”, което само по себе си означава страх ... патологичен, натрапчив, ирационален и силен страх към специфичен обект. В случая обектът е Русия в лицето на нейният държавен лидер. Путин е демонът, който олицетворява всички техни страхове. Това е човекът, който спира българският национален просперитет, който диктува неосъществяването на реформите и който подлага крак и застрашава нашата мъчителна евроадаптация.Той е зъл, той е лукав, той е подъл, той е есенцията на всеки един човешки порок познат на човечеството през вековете ... той е Путлер! О, да .. забравих най-лошото ... той е нисък!!!

Забавно е това демонизиране, още повече когато е извършено на база заучени клиширани фрази и липса на информация или поне избирателното й тълкуване.

Това обаче не е характерната черта, която най-много ме дразни у русофобите. Всъщност не дразни, вбесява ме. Това заради което аз постепенно се превърнах в техен яростен опонент е този изумителен двоен стандарт, който аз често наричам откровено лицемерие. Определен тип от тези хора се изявяват като върли моралисти. Те безумно се гордеят със своя висок морал и от височината на собственото си морално превъзходство намират и аргументи да критикуват. Въпросът е, че когато публично демонстрираш нетърпимост към определен тип процеси и поведение, НЯМАШ никакво право да отвръщаш глава и да си затваряш очите за аналогични и в чести случаи много по-сериозни нарушения. Те обаче го правят. Някои при това дори издават касови бележки за тази си дейност. 

Спрямо някакви техни си удивителни стандарти оправдават отцепването на Украйна от състава на СССР, както и Косово от състава на Югославия като израз на международното право за самоопределяне на народите, а в същото време яростно осъждат правото на над 90% от гражданите на една автономна република сами да решават собствената си съдба. Определят ядящите сърца, воюващи с химическо оръжие и прокламиращи примитивен ислямски фундаментализъм брадати примати в Сирия като „умерена опозиция”, а несъгласните с новия политически ред в Украйна - „сепаратисти”. С пресипнали от бяс гласове крещят за възмездие по повод свалянето на малайзийският пътнически самолет, а в същото време свиват рамене и наричат поредната атака срещу клетите медици от „Болници без граници” инцидент. Ама това защото американците се били извинили, иначе щели да ги съсипят от критики ... а мен ще съсипят от смях. Иначе получават епилептични гърчове всеки път щом се сетят, че Русия снабдява с оръжие антифашисткото движение в Украйна, а се свиват в ембрионална поза от немощ когато им зададеш идентичния въпрос за въоръжението на Ислямска държава. Пичове ... ама вие сериозно ли ... чак до тук ли стига вашата омраза ... та това е ШИБАНАТА Ислямска държава. Та тия подобия на хомосапиенс ще ви лишат от глава с пулс 60, само защото сте гладко избръснати, след което ще изнасилят жените и ще „анексират” дъщерите ви. Дори вече няма нужда да ги питам за мнението им относно конфликтите в Либия, Афганистан и Ирак, няма нужда да ги питам за бомбите над Сърбия, за гнусните лъжи и контейнерчето с бял прах, размахвано като оправдание пред СС на ООН за предприемане на една агресия струвала стотици хиляди жертви. Няма да ги питам, защото вече съм го правил и просто умът ми не побира логиката на тяхната аргументация. 

Затваряте си очите, драги русофоби. Широко си затваряте очите, а позицията ви е принципна единствено в сферата на омразата. Ето на това му казвам аз лицемерие. Когато цялата ви морална претенция се оказва всъщност жалка орална деменция. 

Никакви илюзии нямам, че ще успея да променя мнението на някого, а и грам не ме интересува. Както се казва - всеки сам си носи кръста. Само искам да кажа няколко думи на непредубедените читатели и тези, които все още нямат ясно изразено становище по процесите случващи се по света, като отново не искам да ангажирам никого. Това си е мое лично мнение, пък вие ще решите дали има достатъчно основания да го споделите. 

Аз харесвам Щатите. Обожавам киното, което правят, харесвам литературата им, музиката им. Наистина не смятам, че демокрацията им в момента е най-добрият съществуващ пример, но пък от друга страна всяко едно демократично общество си има своите характерни болежки и в това се състои спецификата на прогреса – решаването, лекуването на тези болежки и изграждане на определен имунитет срещу повтарянето на същите симптоми. Винаги е било така и така би трябвало да бъде. 

Еднополярният свят в който живяхме повече от две десетилетия превърна ролята на доминанта в откровенна (надявам се – неволна) икономическа и военна диктатура, независимо от красивата и украсена от демократични ценности маска, която се опитват ни пробутат. Централизирането на влияние неминуемо размива границите на морала и не Щатите, който и да е, постепенно ще се изгуби в изкривената реалност на собственото си превъзходство. Точно поради тази причина съм убеден, че е изключително важно да има балансьор, един тип опозиция на това централизирано влияние ... дали това ще е Русия, Китай или ЕС с някаква своя единна политика е без абсолютно никакво значение. Жизненоважно е поддържането на този баланс, колкото и крехък и недостижим да изглежда той на пръв поглед ... поне докато не узреем достатъчно като вид. 

Не вярвайте сляпо на всяка една медийна публикация, независимо какви интереси защитава тя. Не вярвайте сляпо и на всеки един привидно красив статус публикуван в социалните мрежи. Винаги има различна гледна точка ... винаги има и логика ... потърсете я, преди наивно да повярвате и чак тогава формирайте някаква защитима в конкретните случаи позиция. Оставете настрани това примитивно разделение на фили, фоби и буби. То съществува единствено в подкрепа на един букет от вонящи комплекси и със сигурност няма да ви помогне да прогледнете през мъглата от крайни и ужасно излишни емоции.

МАРСИАНЕЦЪТ / THE MARTIAN

Saving Private Damon

(текстът е писан специално за operationkino.net)

„Здравейте, земляни. „Марсианецът” е страхотен филм. Гледайте го. Край на ревюто”

Ако се казвах Марк Уотни, горното изречение щеше да представлява разширената версия на ревюто ми за „Марсианецът” в неподправения кретенски стил на един от най-забележителните чешити в научната фантастика. Обаче за добро или лошо, нито се казвам така, нито стилът ми може да мине за кретенски, нито съм бил изоставян на пустинна планета, за да тренирам чувството си хумор с лист и химикалка, а на всичкото отгоре не знам на какво основание бях набеден и за специалист по Ридли Скот, затова и се налага да се постарая малко повече, да подредя що-годе хаотичната си мисъл и да разкажа в няколко реда защо, аджеба, си заслужава този филм и какво може да очаквате от него.

Още в началото на своята изповед обаче искам да отворя една скоба и да защитя мотивите си да ви представя този по-разширен вариант на моето ревю, което при други обстоятелства може би нямаше да изглежда така поне в първата си половина. Докато се занимавах с нелеката задача да орязвам собствената си логорея и да я привеждам в един по-компактен вид, НАСА в една историческа пресконференция представиха за първи път на света вълнуващите доказателства за наличието на вода в течно агрегатно състояние на Марс. Това знаменито откритие отдавна гравитираше в сферата на подозренията, но вече доказано от учените, категорично преобръща представите за древната история на Марс и възможностите, които Червената планета ни предоставя. Не мисля, че има по-подходящ момент, в който НАСА да оповестят новина от такъв калибър, от седмицата, в която Ридли представя пред широката публика своя марсиански епос, и конспиративната ми природа не може да не потръпне доволно от това подозрително щастливо за хитрата лисица Скот съвпадение. Дали оповестяването на новината точно в този момент е взаимен реверанс от страна на Ридли и НАСА или е наистина случайност, най-вероятно ще си остане в сферата на догадките, а и реално няма кой знае какво значение. Затова и изкушението да не съкращавам нищо от ревюто си, точно когато всички погледи са насочени към Марс, е твърде голямо и честно казано, мисля да рискувам на собствена отговорност и да ви представя точно тази „режисьорска версия”. Затварям скобата и ви желая приятно четене.

АНОНС

Първо ще потвърдя подозренията на повечето като разкрия, че това е наистина филм пряко свързан с Марс. Червената планета отдавна пленява въображението на фантасти и кинодейци от всякакъв калибър и ландшафтът ѝ е бил поле за развитието на безброй сюжетни врътки, конспиративни теории и мистериозни герои, както в литературата, така и в киното. Още в края на 19-ти век Хърбърт Уелс поставя началото на манията като описва марсианско нашествие във вечната си класика „Война на световете”, която десетилетия по-късно става основа за десетки екранизации на малкия и големия екран, един превъзходен мюзикъл (дело на титана Джеф Уейн), както и купища радио адаптации, сред които гордо се откроява паникьосалата „куцо, кьораво и сакато” версия на Орсън Уелс. Нямам представа дали това е първият опит да бъде представена пред широката публика четвъртата планета, но със сигурност творението на Хърбърт Уелс предизвиква първоначалния масов интерес и до момента си остава едно от най-знаковите произведения в тази насока. Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Райт Бъроуз, Робърт Хайнлайн, Филип Дик, Артър Кларк, Дан Симънс… почти няма уважаващ себе си автор на фантастика, който да не е страдал от марсианската обсесия в даден етап от творчеството си.

И понеже седмото изкуство от самото си създаване е вървяло по стъпките на литературата, напълно естествено е, че при толкова богато изобилие от марсиански „хроники”, киното да е съпричастно, макар и в повечето случаи да е представяло планетата в един доста примитивен и наивен образ, що се отнася до сегашните ни представи и познания. През 1913-та във Великобритания е заснет „A Message from Mars“, смятан от мнозина за първия пълнометражен научно-фантастичен филм в историята на киното, който разказвал за марсианец, прокуден на Земята, принуден да помогне на егоистичен и себелюбив землянин да се поправи. Десетилетие по-късно в границите на комунистически СССР, най-вероятно поради червения си цвят, Марс бил на особена почит и болшевиките упражнили пропагандните си умения, заснемайки през 1924-та епосът „Аелита: Кралицата на Марс”, в който историята се въртяла около мъж, който напуска Земята и съответно нейния комунистически рай и попада в капиталистическия ад на Марс. Без да претендирам за каквато и да е последователност, прескачам няколко десетилетия до 1964-та, защото искам да акцентирам върху един филм, който носи красноречивото име „Робинзон Крузо на Марс”. Заглавието за пореден път не оставя място за свободни интерпретации и във филма действително става въпрос за астронавт, който „корабокрушира” на Червената планета, този път придружен единствено от своята опитомена маймунка. Експлоатацията на планетата в киното не се задоволява само с това и с годините се появяват все повече филми в които действието е свързано по някакъв начин с Марс. Интересното е, че подобно на класическия „Робинзон Крузо на Марс”, както и в повечето филми от този род, в името на удобството и комфорта, героите не престават да намират източници на кислород на планетата, а извънземният живот упорито продължава да разкрива мистериите си точно на Червената планета. През 90-та самият Шварци задейства кислороден генератор, изграден и изоставен без обяснения от мистериозна извънземна цивилизация в класиката на Пол Верховен „Зов за завръщане”, през 2000-та пък Вал Килмър влиза в ролята на член на екип астронавти, изпратен със задачата да даде началото на тераформирането на Марс и успява в определен момент отново да напълни дробовете си с марсиански кислород във филм с недвусмисленото име „Червената планета”. Отново през 2000-та великият Брайън Де Палма изпраща на „Мисия до Марс” Гари Синийз, Тим Робинс и компания с идеята да разследват произхода на извънземен артефакт и да станат свидетели на урок по междугалактическа история. През 2011-та излиза поредната анимация с марка Робърт Земекис, наречена „Mars Needs Moms”, а една година по-късно Дисни се опитват (неуспешно засега) да стартират нов франчайз, базиран на марсианското фентъзи на Бъроуз „Джон Картър” с участието на нашумелия напоследък Тайлър Кич. След тези съвсем произволно нахвърляни и в никакъв случай изчерпателни заглавия, стигам и до 2015-та, в която Скот представя един малко по-различен от характерните за Марс филми, който продължава традицията от последните години да се търси максимална достоверност що се отнася до технологиите и научните парадигми. Преди обаче да смая всички със заключения относно достойнствата на филма, искам все пак да споделя и няколко думи за историята, която съпътства книгата и процеса около филмирането ѝ, защото лично за мен те са крайно любопитни и са доказателство за това, че когато човек влага достатъчно страст и любов в това, което върши, успехът неминуемо ще го споходи и съответно ще се отрази благотворно и на банковата му сметка.

ИСТОРИЯТА

Ще започна от самото начало, в което един тотален кретен с героичното име Анди Уеър решил да напише и издаде дебютен роман, чийто жанр трябвало да попада в рамките на технологично оправданата научна фантастика. Този симпатяга, който по принцип се подвизавал като програмист, направил серия от мащабни проучвания в дебрите на съществуващите технологии, астрономията, орбиталната механика и още един куп не дотам общодостъпни науки, след което (подкрепен от новопридобитите си познания) се заел да ги изложи по изключително забавен и увлекателен начин в една история за астронавт, оказал се сам-самичък на най-експлоатираната планета в научната фантастика. Подобно на своя клет герой, Анди също се оказал сам в джунглата на издателския бизнес и първоначално не успял да убеди големите акули в перспективността на своя дебютен роман. Една от характерните черти на програмистите обаче (освен, че повечето изглеждат нелепо) е, че са орисани да пробиват с нестандартни решения, затова и Анди пуснал книгата си безплатно на своя сайт, а малко по-късно по молба на феновете се договорил и с Амазон да я разпространява срещу сумата от 99 цента на копие в електронен формат. Бумът бил моментален и книгата се наредила начело на престижната класация на Амазон за най-продавани научно фантастични заглавия. Последвал логичният договор за 6-цифрена сума и Анди (напълно в реда на нещата)започнал да се наслаждава на плодовете на своя труд.

През 2013 лисиците от Фокс първи надушили потенциала, запазили за всеки случай правото да екранизират творението на Анди, дори още преди програмистът да се е договорил с каквото и да е било издателство, и ангажирали продуцента Саймън Кинбърг, който получил задачата да задвижи процеса в най-кратки срокове. На свой ред Кинбърг се огледал в младия и перспективен Дрю Годард, който имал зад гърба си режисурата на доста приятния „Хижа в гората” и бил отговорен за сценариите на „Чудовищно” и „Z-та световна война”. Годард веднага се заел със задачата, договорил Мат Деймън за главната роля на кретена Марк Уотни и набързо адаптирал книгата в подходящия за екранизацията ѝ сценарий, след което започнал да преговаря с Фокс и за режисьорския стол. По средата на преговорите обаче талантливият младок получил изгодно (според представите му) предложение да се заеме с друг обещаващ проект (естествено с модерния за последните години комиксов произход) и безапелационно зарязал проекта. Кинбърг и работодателите му от Фокс обаче не страдали дълго, защото резервата на перспективния талант била повече от златна – самият Ридли проявил интерес да превърне хитовия роман в своя четвърти опит в жанра. С пристъпването на Скот проектът вече добил съвсем различни измерения и от Фокс осъзнали, че притежават стръв способна да улови рекорден улов. От една страна разполагали със завършен адаптиран сценарий по нашумял бестселър, имали съгласието на първокласна звезда за главната роля, а току-що изтеглили и изненадващ коз в лицето на Ридли, който да дирижира целия процес, извеждайки филма до едно от събитията на годината. След като широките усмивки и всеобщото потриване на ръце отминали, Ридли скоропостижно се озовал в почти домашната за него обстановка в Корда Студио в Будапеща, с близо 110 милиона за пръскане и Мат Деймън на каишка, и в типичния за него безкомпромисен стил се заел да осъществи идеите си. Така, съвсем като на шега, в рамките на само две-три години, историята на Анди Уеър еволюирала от кротко и свободно пребиваваща виртуалното пространство творба до високобюджетен блокбастър, режисиран от една от живите легенди в киното.

ФИЛМЪТ

Историята в „Марсианецът“ като всяко гениално нещо е елементарна и може да се опише буквално с две изречения. След злощастна поредица от събития ботаникът, инженер и (за късмет) астронавт Марк Уотни се оказва изолиран на Марс, зарязан от дезертиралия заради кофти време екипаж, където се налага да впрегне цялата изобретателност и креативност, на която е способна будната му мисъл, за да намери начин да оцелее колкото се може по-дълго до идването на следващата мисия до Червената планета. Проблемът е, че за това е нужно да изчака приблизително 4 години в компанията на няколко картофа, досадна музика и доста оскъден запас от вода, храна и кислород, предвиждащ престоя на екипажа му за близо два месеца. Депресираща ситуация, която се разгръща в пълния си блясък още в първите минути на филма, след една, държа да кажа, откровено заимствана от „Пришълецът”сцена. Оставям сами да откриете това хитроумно намигване, а аз ще се концентрирам върху това да изредя качествата на филма.

Живеем в епохата на киното, в която реализмът се ползва с особена почит и това, поне според мен, се отразява доста положително на индустрията. Забележете само: Джеймс Бонд е по-раним от всякога, а футуристичните му в миналото помощни аксесоари са стилизирани едва ли не до достъпни в „Практикер” машинарийки; Брус Уейн и неговото алтер его обитават плашещо позната комиксова вселена; Куароновата „Гравитация” спокойно може да докара déjà vu на някой пенсиониран астронавт, докато един несъмнено позволяващ свобода в интерпретирането на темите си филм като „Интерстелар” до голяма степен се опита да следва научната достоверност. Самият Ридли си позволи да покаже една по-земна и реалистична версия на една от най-известните библейски притчи в „Изход“.

„Марсианецът” е от точно този тип филми, които продължават актуалната в последно време тенденция, при която реализмът нито за миг не позволява на фантастичното да вземе кой знае какъв превес. В него няма футуристични превозни средства задвижвани от непознат за съвремието ни източник на енергия, няма спотаена в сенките извънземна цивилизация или дори примитивна форма на живот, случайно отделяща кислород, няма жужащи лазерни мечове и респектиращо изглеждащи бластери, няма го дори изкуственият интелект, губещ разсъдъка си в най-неподходящия за главните герои момент. Всеки един отделен детайл от действието е съобразен със съществуващите технологии и научни модели, като реално може да функционира, ако не в действителност, то поне на теория, в пътеводителя на НАСА „До Марс и обратно”.

Споменах НАСА и е редно да обърна малко повече внимание на концептуалното участие на американската космическа агенция във филма, които (важно е да се отбележи) получават и по-сериозно екранно време в сравнение с възможностите, които им се предоставят в книгата. Всъщност, ако човек се позаиграе малко с въображението си, ще открие, че в „Марсианецът” НАСА е с дежурната корпоративна поддържаща роля във всички научно-фантастични филми на Ридли, по примера на Блейд Рънъровата „Тайрел Корпорейшън” и „Уейланд-Ютани”, диктуваща във вселената на ксеноморфите, с тази разлика, разбира се, че НАСА все пак са реална и некомерсиална структура и в случая очевидно не се задоволяват единствено с лого на гърдите на героите. От тази гледна точка и предвид това, че този път корпоративната роля е силно положителна, филмът лесно може и трябва да бъде възприет и като повече от чудесен PR в полза на зубърите от агенцията. Не е нужно да бъдеш гений от НАСА, за да се сетиш, че щом ветеран в рекламата като Ридли се захване да представи в положителна светлина собствената ти лична кауза, то е само въпрос на време дивидентите да се отразят благоприятно. Затова и НАСА, съвсем логично, взимат дейно участие в продукцията като консултанти по научните въпроси и технологичната достоверност: „Подслонът”, представляващ иновативното убежище на Марк в условията на смъртоносната външна среда; пълните с животоподдържащи системи скафандри; марсоходът; способите за осигуряване на енергия и вода; земеделието, част от бленувания от поне век процес на тераформиране на Червената планета… всеки един основен детайл от продукцията, колкото и фантастично да изглежда, съществува като концепция, разработена и в различни степени тествана лабораторно от учените от НАСА. Ако искате да разберете защо НАСА толкова харесват и защо с такава готовност са съдействали за направата на „Марсианецът”, трябва да знаете, че този филм, малко или много, отразява и визуализира именно тяхната представа за бъдещето… минус цялата драма естествено.

Наскоро попаднах на един цитат, поднесен от една от умните глави на НАСА, който прекрасно синтезира философията и качествата на тези хора, заради което те са толкова ценени и уважавани:

„Вие се изправяте пред на пръв поглед нерешимо предизвикателство. Обикновените хора често се паникьосват и се сриват пред лицето на проблема. Инженерите от НАСА обаче не го правят. Те решават проблема… а след това и следващия, и по-следващия. Това правим ние тук. Това е всичко”.

Прекрасно казано, нали? Точно в това се изразява и основната идея на „Марсианецът”. Една дълга серия от въпроси и отговори. Блокбастър, изграден въз основата на решаването на проблеми вместо върху традиционните, разпределени на равен интервал екшън сцени, ситуирани така, че да се поддържа напрежението и да не се губи динамиката. „Марсианецът” прекрасно избягва това клише и използва съвсем различен, алтернативен подход, буквално без да позволи на зрителя да си поеме дъх, като непрекъснато поставя героя си в безнадеждни ситуации и се наслаждава на решаването им. Една великолепна демонстрация на могъществото на науката, способна да осигури надежда и в най-критичната ситуация, съчетана с непримиримия човешки дух.

Когато стане въпрос за научна фантастика, безспорно един от най-задаваните и важни въпроси е как изглежда филмът. Подобно на всички заглавия с марка Ридли, визуално „Марсианецът” е абсолютно безупречен с присъщата за работата на Скот любов към детайлите. Със сигурност това са и дълго време ще бъдат най-реалистичните кадри, пресъздаващи повърхността и атмосферата на Марс: скалистите пейзажи, огрени от чуждоземните изгреви, обичайните за Червената планета рехави вихрушки и мощните прашни бури, пустинната панорама от кратери и марсиански канали – това наистина са кадри, които съм убеден, че ще ускорят пулса на всеки, който някога е прекарвал времето си с вперил в небето изумен поглед.

Космическите сцени са заснети по също толкова впечатляващ и нетърпящ компромиси начин, макар че след „Гравитация” вече трудно нещо може да ни впечатли, що се отнася до реалистично пресъздаване на безтегловност. В този аспект Ридли не открива топлата вода, а просто спазва със стил високите стандарти, поставени от Куарон.

Стигам и до нещо, което ме притесняваше до известна степен, преди да гледам филма – хуморът. Една от характерните черти във филмографията на Ридли е, че хуморът почти отсъства като елемент, а едно от основните предимства в книгата на Анди Уеър е точно интегрираният в образа на Марк Уотни оптимизъм и неизчерпаем, на места черен хумор. С облекчение мога да кажа, че специфичният хумор на Анди Уеър присъства, макар и наистина малко по-обран и балансиран в сравнение с книгата. Така или иначе „Марсианецът” е филмът на Ридли, който най-често ще ви разсмее. Дори включените в саундтрака жизнерадостни диско парчета, примерно иконичните „Starmаn” на Дейвид Боуи и “I Will Survive” на Глория Гейнър, са иронично и позитивно намигване от страна на Ридли спрямо безднадеждната ситуация на Марк Уотни и доказателство за това, че режисьорът все пак не е опериран, както се опасявах, от типичното британско чувство за хумор.

Челите книгата неминуемо ще направят сравнение и ще открият, че много от перипетиите на Марк са спестени във филма. Дали това е добро или лошо решение всеки сам ще си направи равносметката. Признавам, че лично аз бих бил любопитен да видя как би изглеждала още едно или две от премеждията на Марк, но разбирам, че това решение не е било взето случайно и вероятно би поставило под въпрос темпото и баланса на филма в сегашния му вид, така че сериозен проблем с липсите нямам.

Специално внимание искам да обърна върху каста, работата на актьорите и особено върху начина, по който се справя Мат Деймън с нелеката задача да изнесе на плещите си почти целия филм във второто си поредно изоставяне на необитаема планета след „Интерстелар”. В моето обкръжение съм забелязал, че Деймън не се ползва с особено големи симпатии и много често актьорският му талант е подценяван без кой знае какви аргументи, въпреки че според мен на него винаги може да се разчита и той за пореден път доказва това в „Марсианецът”.

Човек трудно може да се припознае с героя на Марк Уотни. Образът, който Мат Деймън пресъздава, е толкова различен в поведението и реакциите си от всеки от нас, че наистина за зрителя остава единствено да наблюдава отстрани тази триумфална презентация на човешки достойнства. Иронията, която Марк демонстрира, в случая е просто една защитна реакция – щитът, с който Уотни отбива вълните на прииждащото отчаяние и държи ума си буден за интелектуалните предизвикателства, от чието решение зависи по-нататъшното му съществуване.

В главата ми се е загнездил един кратък момент от филма, който дълго време се колебаех дали да включа като описание в това ревю, защото лесно може да бъде възприет и като спойлер, но все пак ще се поддам на изкушението, защото моментът е толкова интимен и човешки, и е толкова умело пресъздаден от Мат Деймън, че безспорно се откроява като различно усещане в цялата досегашна атмосфера на филма.

Моментът е следният – в края на продължителното си самотно пребиваване на необитаемата планета, в което Марк нито за миг не е загубил нечовешкото си самообладание и воля за живот, измъчен и изтормозен, астронавтът най-после е изправен пред финалното предизвикателство, което или ще го отведе до жадуваното спасение, или ще го захвърли в лапите на постоянно присъстващата като заплаха смърт. Моментът, който Марк с нетърпение е чакал, към който упорито се е стремил и от който неосъзнато се е боял. Моментът, в който маската на спасителната ирония, надсмиваща се гордо над безнадеждната ситуация се свлича и човекът най-после позволява на страха да контролира за кратко емоциите му и да го превърне в крехкото и ранимо създание, което той винаги е бил, но по някакъв начин е успявал да държи в подчинение.

Това е и моментът, в който страничният наблюдател най-после успява, при това без никакво предупреждение, да влезе в кожата на героя, да изпита състраданието, да почувства самотата и да усети страха му. Моментът, който сваля Марк от пиедестала на свръхчовеците и го приравнява до всеки един от нас. Изключително майсторство от страна на Мат Деймън.

Дори и опростени като съдържание, поддържащите и в известна степен клиширани образи блестят със сериозно актьорско присъствие. Джеф Даниелс, Джесика Частейн, Кейт Мара, Кристен Уиг, Майкъл Пеня, Чиуетел Еджиофор и Шон Бийн наистина нямат възможност да разгърнат своя талант, но няма и нужда от чак такова преиграване и усилия. От тях се изисква единствено да бъдат проводници на задължителните морални дилеми и най-вече на безплътния протагонист в сянка – науката.

Няма начин да не се направи аналог и с един от великите тематични шедьоври, дело на големия Рон Хауърд – любимия ми, а и не само на мен „Аполо 13”. Страшно много общи теми могат да бъдат открити в двата филма, но аз искам да се концентрирам по-скоро върху нещо, което не съм споменал до този момент. Социалният феномен, при който обществото се обединява в името на оцеляването на един-единствен или няколко на брой индивида, независимо, че самото това общество ежедневно неглижира и позволява смъртта на хиляди с далеч по-голямо хладнокръвие. Естествено, в „Аполо 13” и „Марсианецът” акцентът е поставен върху красивата, хуманна страна на нещата, но и няма как по друг начин да се интерпретират тези теми във филми, целящи основно да вдъхновяват. Радващо е, че тези моменти на всеобща съпричастност са представени много умерено и в нито един момент не се позволява на мелодраматизма да надделее над цялостната атмосфера на филма, което само по себе си би представлявало доста досадно клише.

В заключение ще си позволя едно лирично отклонение, което може би няма място в кино ревю и определено стои странно на дигиталните страници на този сайт, но филми като „Марсианецът” неминуемо ме карат да изпадам в едно специфично настроение, дори когато са поднесени с живителна доза оптимизъм и хумор.

Живеем в размирни времена. Както винаги сме живели от самото си съзряване като разумен вид. Стотици хиляди години еволюция не са успели да изкоренят нашите най-първични самоунищожителни инстинкти. Нашето най-голямо постижение – науката, все още не е успяло да превърне животните в човеци и може би никога няма да успее. Трудно появили се на този свят, хората все още представляват опасност за самите себе си. Съществуваме с разбирането, че всяка личност или общество, които са дори и малко по-различни от нас, заслужават недоверие и омраза. Модел на поведение, който ни е вкоренен генетично, и сякаш не даваме признаци, че ще успеем да надраснем тази си примитивна характерна черта.

И въпреки това, сякаш напук на всичко, човекът като вид продължава упорито да върви, понякога с широки, друг път със ситни крачки напред в някакъв хипнотизиращ баланс, на ръба между самоунищожението и прогреса. Вроденото ни любопитство и изследователска природа ни тласкат да прекрачваме все повече и повече граници и да преодоляваме и невъзможното в името на познанието. Открили сме началото на Вселената, познаваме процеса на зараждане на нашия собствен свят и виждаме милиарди години назад във времето. Слезли сме до най-ниската точка на нашата планета и сме стъпили на свят, недостижим и във фантазиите на нашите предци. Ако все пак успеем да канализираме тази неизчерпаема двуполюсна енергия в името на живота и познанието, неминуемо ще успеем да загърбим своя безумен шовинизъм, който ни ограничава и спъва в процеса на нашето израстване… и ще направим научната фантастика реалност.

Това е посланието, което лично аз усещам в подобен род филми. Колко велики и вдъхновяващи са нашите цели и колко сме дребни и повърхностни всъщност в нашия жалък битовизъм.

Независимо с какви очи ще го гледате, „Марсианецът” определено е призван да вдъхновява. Филм, призван да събуди позагубения интерес на поколенията към науката и да подхрани вярата в собствените ни възможности. Един филм за силата и триумфа на непримиримия човешки дух и интелект, който отново ще накара хората да погледнат към небето с вродения си изследователски жар.

„Здравейте, земляни. „Марсианецът” е страхотен филм. Гледайте го. Край на ревюто”

РАЗМИШЛЕНИЯ ВЪРХУ КЪСМЕТА

(статията е публикувана през 2012 в lammothsblog.blogspot.bg)

Някой някога замислял ли се е какви сме късметлии ? Не говоря за късмета на тотомилионера ... тази гад така или иначе ще бъде застигнат от проклятие. Нито пък говоря за късмета на щастливците недокоснали се до блога на Ламота. За това можем само неблагородно да им завидим и да съжалим за прегрешенията си в миналите животи, причинили ни тази травма в сегашния.

Говоря за дивия късмет да живеем точно в тази епоха и точно в това време на глобализация, свръхинформираност и познание. Тази толкова благодатна епоха, в която информацията буквално блика и ни залива зад всеки ъгъл и е въпрос на личен избор как да попълним знанията си ... и дали изобщо да ги попълваме или да разчитаме на русия цвят на косата си и на практическите наблюдения от типа как гравитацията влияе на свободното падане на хвърлени във въздуха салфетки.

Замислете се (доколкото това е възможно на страниците на ТОЗИ блог). Само преди малко повече от век, появата на слон на тази географска ширина би предизвикала масова паника и молебен за ново руско освобождение ... до момента в който някой напет юнак (възпят впоследствие в не една народна песен и шлагер на В.Маринов) не се досети, че слонската тяга е повече от волската и не замени впрегатните животински герои в „На браздата”. Не че обвинявам нашите предци в тесногръдие, в никакъв случай ... просто хорицата не са имали късмета да бъдат родени малко по-късно в годините, за да знаят повече за това чудато животно и разликата му с Искра Фидосова. Естествено, в днешни дни ние много добре знаем, че разликата е единствено в хобота, но поставете се на мястото на отрудения човечец, роден в епоха, когато мустакът е бил на мода както при мъжете, така и при жените. Кофти работа. Мустаците имам предвид.

Хипотетично се връщам по-назад във времето, в разцвета на Ренесансова Европа. Всичко е прекрасно. В България мустакът продължава да е на мода (всъщност това сякаш е единствената константа във времето от зората на нашата държавица досега), а по-на запад Църквата е възприела толкова модерната тогава екологична мисия „Спаси дърво – изгори неверник”. Екологичната доктрина на Църквата е жънела успехи след успехи и озоновият слой преживявал своите златни векове. Не същият късмет имал обаче бедният италиански звездоброец Джордано Бруно, който не само имал наглостта да твърди, че Слънцето било центъра около който се върти Земята, но и прозрял безкрайността на Вселената, поставяйки под съмнение Джизъс и компания. В онези времена подобни твърдения били крайно нездравословни и логично Църквата решила да му драсне клечката за да спаси божествения си имидж и светия бюджет. Бедният Бруно. Само ако имаше възможност за секунди да погледне през нашите очи и да види докъде са стигнали познанията ни, със сигурност с усмивка на уста сам щеше да помоли за огънче и да се превърне в най-известното фламбе в историята.

Оставаме в същата епоха, макар и няколко десетилетия по-рано в ателието на великия Леонардо Да Винчи, който по това време, окрилен от еуфорията си покрай изобретяването на прашките (италианската висша мода винаги е била на ниво), се вманиачил в мечтата си да конструира летателен апарат и да види Мона Лиза от птичи поглед. Стремежът към небесната шир бил актуален още зората на човечеството, но до този момент единствено неколцина производители на барут и двама, трима алхимици имали щастието да победят гравитацията за кратко. Благославяйки късмета си от факта, че Apple не са съществували тогава и не е имало опасност да бъде осъден за кражба на патенти, вдъхновения Леонардо произнесъл прочутата си фраза „I have a dream …” с италиански акцент и започнал да скицира нещо, което по-късно през вековете ще носи името „Боинг” и ще даде възможност на македонеца Феликс Баумгартнер да падне от високо. Днес ние много добре знаем, че Леонардо не е успял да осъществи мечтата си и да се отлепи повече от педя над земята, но за сметка на това, ние пък имаме този чутовен късмет да сме родени в краткия промеждутък от време от история на цивилизацията, когато това е възможно. Нека сега някой да каже, че не е късметлия.

Ако някой все още не е убеден в късмета си, нека си представи, че е пациент в Средновековието. Медицината по това време имала доста по-различна функция от сегашната, като основно се грижела да се избегне опасността от свръхпопулация на населението (в този ред на мисли очевидно китайската медицина е работела повече от успешно). Векове по-рано древногръцкият лечител Хипократ решил, че трябва да остави името си в историята и създал т.нар. Хипократова клетва, която и до ден днешен не се спазва. Та същият този Хипократ, наричан бащата на медицината (майката останала неизвестна), смятал, че тялото се състои от четири субстанции – черна жлъчка, жълта жлъчка, храчка и кръв и обяснявал съществуването на болестите с дисбаланс на тези четири ... неща. В Средновековието също се придържали към тази философия и лечението на пациентите се осъществявало главно чрез точене и преливане на кръв и храчки. Ефективността естествено не била особено висок процент, още повече, че джипитата тогава не са били запознати със съществуването на кръвните групи и често резултатите от леченията били смутено „Упс” последващо от универсалното „неведоми са пътищата божии, чадо мое”. Зъбобол се лекувал успешно с чук, а счупен крайник – с трион. Общо взето медицинските лица в средновековието и инквизиторите ползвали един и същ инструментариум при един и същ краен резултат.Не се ли чувствате вече късметлии ? 

А какво ще кажете за късмета да се родите под името Чичо Том и да живеете в колиба в Америка преди времето Щатите да възприемат присърце ролята на световен стожер за човешките права и не пуснат мирните си бомби над половината свят ... което пък от своя страна ми напомня, че и японец също не би било добра идея да се пръкнеш. Но нека оставим японците да фосфоресцират в тъмното и се върнем към страната на неограничените възможности, където чернокожите всъщност се оказали доста ограничени. 

Търговията с роби е на 10-то място в световния топ 10 на най-мрачните страници от историята на човечеството (останалите 9 са отредени на Църквата, кренвиршите и ... Ламота). Този безмилостен бизнес се зародил още през XVI-ти век, когато европейците открили черния кожен салон и превърнали скучното дотогава сафари в национален спорт. Престижът да притежаваш холна гарнитура от африкански произход довел до сериозно повишение на цената на черната плът в Европа и окончателно превърнал бананите в разменна монета. Бездетни семейства с охота купували пигмеи, които старателно повити в пелени били връчвани на детегледачки и кърмачки от източно-европейски произход, които пък от своя страна стискали палци „детето” да не се окаже канибал. Впоследствие Христофор Колумб разпространил заразата в Америка, като спасил индианците от възможността да се превърнат в евтина работна ръка и да се съсредоточат вниманието си върху „огнената вода” и казината. 

Та животът на Чичо Томовите роднини в страната гордееща се със своята Декларация за (не)зависимостта не бил никак приятен. Тези които имали повече от два зъба в устата, успявали да си намерят работа като прислуга, а другите били принудително ориентирани към селското стопанство. Суровата експлоатация, изтощителният труд и потъпкването на човешкото достойнство естествено причинили многобройни въстания, които избухват сред робите като например това в Ню Йорк през 1712 г., когато един млад чернокож на име Дензъл, слезнал от дървото и бил убит !!!

Както и да е. След като изяснихме защо черните са добри в бягането , а белите в стрелбата, можем още повече да оценим късмета си да живеем в днешната действителност.

В наши дни хората често приемат за даденост епохата и постиженията на мисълта през вековете, тези толкова редки моменти в историята, когато човечеството измъчвано от предразсъдъци прави своята малка крачка към прогреса. Малка крачка, която в много случаи е имала жестока цена. Познанието и рационалната мисъл са били причината мнозина подобно на Джордано Бруно да бъдат изгорени на кладата, а други подобно на Галилео да бъдат унижени. Хора да бъдат преследвани единствено заради убежденията си, стремежа към познание или просто заради цвета на кожата си.

В днешно време имаме късмета и щастието познанието да е навсякъде около нас. Буквално трябва просто да протегнем ръка към книга, компютър или образователен телевизионен канал ... и информацията ще ни залее. Толкова сме свикнали с това, че понякога забравяме привилегията да живеем в това време. Имаме късмета да бъдем в ежедневие в което бюлетините от Марс предават информация на всеки кръгъл час, давайки ни възможност да видим изображения от чужд свят с резолюция по-висока от семейните ни снимки, да погледнем планетата си от ъгъл непосилен дори за въображението на древните и да ползваме благата на стотици хиляди години история. Не е лошо нали ? Аз лично се радвам на късмета си.

ПО ОСТРИЕТО НА "BLADE RUNNER"

историята, направата и есенцията на великия „Blade Runner”

(тестът е писан специално за operationkino.net)

Всеки уважаващ себе си киноманиак има своята филмова икона. Или по-точно личност, която следва и подкрепя неотлъчно в неговите върхови моменти и естествено в неизбежните слаби такива. Успехите се възвеличават с патос, а сривовете се оправдават със страст. Нищо не е по-нормално от това. Обективността е разтегливо понятие и всеки до известна степен е прав сам за себе си, макар и аз яростно да се опитвам да променя това понякога. Та, хората, които ме познават, прекрасно знаят, че моята филмова икона се казва Ридли Скот и аз от години се опитвам да браня неговата чест с цената на изпъкнали жили, кървясали очи и шепи валидол. Няма да разказвам за труповете, които съм оставил след себе си, но каузата наистина ми коства доста нерви, особено напоследък след последните му дискусионни (не и за мен) заглавия. Само ще ви кажа, че смятам „Изход: Богове и Крале” за шедьовър и мисля, че това ще ви изясни картинката!

Тук обаче няма да говоря за най-добрият библейски епос правен някога, а за филма, който е една от основните причини (не и единствената естествено) за моите най-топли чувства към Ридли – фундаментално колосалния и изпреварил времето си сай-фай шедьовър „Blade Runner”. Историята ми с този филм, както може да се очаква, не е от вчера, а датира още от началото на 90-те и преминава от типичното за невръстните хлапаци безразличие, през беглото осъзнаване и неподправен интерес, характерен за ранните тийнейджъри и стига до неизбежното обсебване на първата (филмова) любов малко по-късно. Хубавото на този вид любовни чувства е, че те са непреходни и не само, че не носят риска от разбитото сърце, последвано от алкохолни вандализми и рязане на вени, но и че с годините доказват своята вярност, подкрепени стабилно от все по-промъкващата се носталгия.

Дълго време мислех какъв точно е най-добрият формат, в който мога да разкажа защо този филм е толкова значим, каква е причината за първоначалният му финансов провал, както и за бурния успех впоследствие и изобщо – какво го прави толкова изпреварила времето си класика, копирана и в момента чисто стилово и концептуално. Трудна задача, особено когато имаш да кажеш толкова много, а не ти достига достатъчно богат речник, съпоставим за качествата на подобна жанрово-дефинираща творба. Но както и да е, реших да започна от самото начало и чисто хронологично да пресъздам раждането на една легенда с всичките присъщи за подобен процес – зачеване, износване, родилни мъки и последвалият триумф и облекчение.

ЗАЧЕВАНЕ

Та, годината е 1975, не особено успешният дотогава (а и след това) актьор Хемптън Фанчър получава творческо прозрение и в опит да даде завой на незначителната си кариера, решава да напише сценарий за ниско бюджетна научна фантастика, базирана върху творбата на любителя на всякакъв вид опиати фантаст Филип Дик – „Сънуват ли андроидите електрически овце”. Дик, макар и гениален, не бил особено популярен автор до този момент и сценарият на Фанчър, който очевидно не намерил достатъчно вдъхновение, бил доста семпъл, както откъм сетинг, така и откъм съдържание. Едва петте страници текст, описващи приключенията на бюрократичен детектив, ловуващ андроиди, били изпратени на продуцента Майкъл Дили, който незабавно отхвърлил идеята като несъстоятелна. Фанчър получил втори шанс, като този път се справил значително по-добре и този път проектът се задвижил. Характерно за работата на Фанчър, чийто сценарий бил доста семпъл и представял филма по-скоро като нискобюджетен one-room movie, е че всяка негова идея бивала променяна или безапелационно отхвърляна. Това обяснява донякъде факта, че човекът не пробива и като сценарист. Дори предложеното от Фанчър заглавие „Mechanismo” e променено първоначално на „Dangerous Days”, до момента в който продуцентът Дили не заковава крайното „Blade Runner”.

Предложението да режисира „Blade Runner” намира Ридли Скот на гребена на вълната след главоломния успех на „Alien” и в трескава подготовка по заснемането на „Дюн”. Да, същият „Дюн”, заснет по-късно и от Дейвид Линч, превръщайки се в неговата „голяма болка”. С “нищожните“ два филма зад гърба си (единият от които е лауреат в Кан, а вторият е прекалено велик, за да го коментираме сега) и трети на хоризонта, Ридли вече има свободата да избира проектите си и с лекота отхвърля предложението под предлога, че „вече не му се правят фантастики”. Тук обаче драматичен инцидент променя хода на събитията – вследствие на болест умира по-големият брат на Ридли. Съкрушен от загубата и потънал в сериозна депресия, Ридли намира израз на мрачното си настроение в отхвърления от самия него сценарий на Фанчър. Темите за живота, смъртта и изобщо предизвестената борба с гибелта застъпени в „Blade Runner”, дават възможност на Ридли да изрази себе си по най-добрия възможен начин и той се обажда на Дили с новината, че е заинтригуван от идеята на направи “futuristic, urban film noir” на база наличния сценарий. Машината се задвижва!

ИЗНОСВАНЕ

Първото, което трябвало да направят продуцентите начело с Дили, е да осигурят на Ридли нужния бюджет, за да осъществи претърпялата сериозно развитие, в сравнение със стерилната концепция на Фанчър, визия на филма. Тъй като в Щатите си нямат НФЦ или поне не нещо толкова ефективно, а и никой не притежава харизмата на Максим Генчев да събира милиони от нищото, започва едно ходене по мъките, предполагам характерно за всяка една продукция от този тип. Оттук-оттам, планираният първоначално бюджет е попълнен, а понеже Ридли е доказан темерут в умението си да прахосва, в резултат на което е и неколкократно допълван.

Докато продуцентите се борят за всеки цент, препродукцията тече с пълна сила и преди да се спра на кастинга, бих искал да кажа няколко думи относно мащабите и стандартите, които Ридли въвежда на снимачната площадка. Преди да направи своя дебют в голямото кино, Ридли вече е изградил сериозно име в сферата на телевизията и рекламата. Нуждата от това да въздейства в рамките на едва няколко минути го е научила да изпипва всеки детайл от своята работа. Абсолютно всеки аспект от планирането и организацията до ъгъла на заснемане, миниатюри и специални ефекти, преминават през ръцете на режисьора. Целият процес, всеки отделен елемент и подробност в него, се скицира предварително, далеч преди да са започнали снимките, за да могат актьорите и екипа да се потопят в атмосферата на света, който трябва да изградят. Изработват се дори и най-незначителните парченца от пъзела, за които е напълно възможно да не влезнат в кадър. Цели сгради се префасонират, за да пресъздадат нужния за вселената на „Blade Runner” ретро-футуристичен стил, а Декърд получава шанса да се настани в прочутата Ennis House (дело на великия Франк Лойд Райт). Изобщо, перфекционизмът владее целия снимачен процес, а компромиси, както и икономии не се правят.

Междувременно разногласията между Ридли и Фанчър, относно промените наложени в сценария, стават прекалено сериозни и дори дипломатичният продуцент Майкъл Дили не успява да постигне каквото и да е примирие между двата лагера. Резултатът е тоталното пренебрегване на Фанчър и ангажирането на сравнително неопитния и млад сценарист Дейвид Пипълс, който има задачата да внесе ред в първоначалната концепция и вижданията на Ридли. Естествено, подобна съществена рокада създава напрежение в екипа, още повече, че Фанчър освен сценарист е бил и изпълнителен продуцент; но по някакъв начин конфликтът е туширан и процесът продължава единствено с нацупената физиономия на драскача.

Кастингът. Безспорно един от най-важните и любопитни процеси, които до известна степен определят, ако не успеха на филма, то поне първоначалния интерес на зрителя. Без съмнение ролята на Рик Декърд е най-важната за филма и за този образ са се спрягали огромен брой актьори. Като се започне от актьорския елит към онзи момент – Ал Пачино, Ник Нолти, Джак Никълсън, Шон Конъри и Бърт Рейнолдс – и се стигне до по-низшите в йерархията – Раул Джулия, Скот Глен, Томи Лий Джоунс и Робърт Дювал. Най-близко до ролята обаче са били легендата от класическата епоха на киното Робърт Мичъм и Дъстин Хофман, чийто образ дори бил изобразен на огромен брой от предварителните сторибордове. Решението на Ридли обаче е красноречиво и окончателно – Харисън Форд. Форд, който тъкмо по това време е завършил работата си върху „Raiders of the Lost Ark” и вече се е ползвал със статута на суперзвезда, имайки зад гърба си и достатъчно богат опит от работата си с изключителни режисьори като Копола, Лукас и Спилбърг, дал съгласието си почти веднага, без да подозира какви главоболия ще му причини този филм. Въпреки сравнителната си неопитност, за ролята на Рейчъл е избрана класическата красота на Шон Йънг, а Рутгер Хауер е може би единственият актьор, който не е бил обсъждан изобщо… той просто взел акъла на всички още при първата си поява с платиненорусата коса (позната и от филма) и футуристично диско облекло, ексцентрично дори и за епохата на 80-те.

РОДИЛНИ МЪКИ

Снимачният процес може да се характеризира с една единствена дума – мъка. В рамките на близо три месеца (33 дневни и 55 нощни снимки), Ридли буквално изтезава снимачния екип и актьорите, карайки ги да преповтарят сцените отново и отново, незачитайки студ и дъжд. Дори открито обвинява американците в некомпетентност, бесен от мудните им реакции. Напрежението стига дотам, че екипът седмици наред носи специално изработени тениски в знак на протест срещу методите на Ридли, който пък типично по британски маниер неглижира силно наранените им чувства. Звездата на продукцията Харисън Форд също не остава встрани от цялата дандания и открито критикува вижданията на Ридли относно характера на своя персонаж. Отношенията им до такава степен се обтягат, че едва наскоро, близо 30 години след премиерата на „Blade Runner”, двамата мъже показаха известно сближаване и си позволиха топли думи един за друг. Изобщо, условията наподобявали по-скоро балканска, отколкото холивудска продукция, чийто край на снимачния процес съвсем не прекратил мъките, защото резултатът бил 4 часова сурова и хаотична версия, която едва не накарала лабилния Фанчър да налапа дулото на пистолета.

Постпродукцията продължила в Англия, където в домашна обстановка Ридли трябвало на спокойствие да превърне грозното пате в лебед. Точно в този период идва гениалната идея да бъде включена и цялата сюжетна нишка с еднорога, поставяща въпроса репликант ли е Декърд. Сцената била директно иззета от снимащия се по същото време следващ проект на Ридли – „Легенда”.

Сега искам да отворя една скоба и да изкажа мнението си по този толкова вълнуващ феновете въпрос. Една от най-добрите характеристики на всеки един филм е възможността всеки сам да интерпретира историята така, че тя да не загубикачествата си. В този ред на мисли, решението да се внедри мистичния елемент относно произхода на Декърд е наистина гениално. И въпреки, че самият Ридли в едно свое интервю признава, че „да, Декърд наистина е репликант”, аз смятам, че правилният отговор на въпроса по-скоро е „може би” с цел да се запази свободното интерпретиране на историята. Дори, ако трябва да избирам да съм привърженик на някоя от двете теории, то аз съм склонен да игнорирам думите на самия Скот и да вярвам, че сънят, който Декърд сънува не е неговият собствен, а е част от програмираните в паметта на Рейчъл спомени. А и самата възможност човешко същество да изпитва чувства към андроид ми се струва доста по-любопитна и интересна като тема за размисъл. Пак обаче държа да отбележа, че това си е лично мое тълкувание и не целя да ангажирам никого с него.

Връщам се отново към размирните постпродукционни дни, в които споровете относно кои точно кадри и сцени да влезнат в крайната версия добили сериозни размери. Дилемата за или против гласа зад кадър, както и хепиенд завършека, този път били ябълката на раздора и Ридли не успял да устои на натиска и все пак бил принуден да се съобрази с изискванията на продуцентите и инвеститорите, целящи да направят филма по-смилаем за масовата публика.

Но това не било всичко. За да се угоди още веднъж на продуцентите, Ридли трябвало да осигури бленувания от костюмарите хепиенд, в който изцяло се пренебрегвало свободното интерпретиране за произхода на Декърд и той се представял на финала като грохнал старец, потънал в обятията на непроменената Рейчъл. Любопитна подробност бил опитът на Ридли да попълни липсващите в суровия материал финални пейзажни кадри с едноседмични снимки в Швейцария, но метереологичните условия не му позволили да заснеме перфектните сцени и той прибегнал до варианта да заеме кадри от кубриковото „Сияние”, отдавайки реверанс към Класика, на когото бил голям фен… все едно има някой, който да не му е фен.

Последната брънка от цялата верига била композицията на подходяща музика и Ридли в нов гениален импулс се обърнал към Евангелос Одисеас Папатанасиу, наричан галено Вангелис. Последният вече имал опит във филмовата индустрия, създавайки безсмъртната тема за „Огнените Колесници” на Хю Хъдзън, която му носи и Оскар за музика през 1982 г. Невъзможно за мен е да опиша въздействието, което ми причинява тази меланхолична комбинация от класически джазови композииции и футуристичното, характерно за синтезатора звучене, изпълващо съдържанието на целия саундтрак. Вангелис постига изключителен синхрон между звук и картина, а плодът на неговото въображение е с уникална мелодичност, допълваща атмосферата на филма. Ридли е повече от впечатлен и нарича работата на Вангелис „истинска магия”, а това предопределя и бъдещата му работа с него и в „1492: Завладяването на Рая”.

ТРИУМФ

Премиерата на филма на 25-ти юни 1982 г. бележи края на един изпълнен с противоречия и конфликти процес, коствал ужасно много на всички замесени. Комплексни са причините филмът да се окаже финансов провал, а критиците да се надпреварват кой по-цветущо да го оплюе. Премиерата съвпаднала с „Извънземното” на Спилбърг, а в допълнение и аудиторията била силно разглезена през последните години подир фурора „Междузвездни войни”. Също така припознавала звездата Харисън Форд по-скоро като Хан Соло и Индиана Джоунс, отколкото като Рик Декърд. Не е трудно човек да си зададе въпроса дали филмът би получил съвсем различни отзиви, ако костюмарите от студията се бяха съобразили с оригиналната визия на Ридли и не се бяха намесили, кастрирайки творбата му по този варварски начин. Но факт е, че „Blade Runner” се оказва един от онези филми, които се нуждаят от време, за да бъдат абсорбирани от публиката, поради огромния си естетически и философски характер. Истинският триумф настъпва 10 години по-късно с излизането на режисьорската версия, с което се предизвиква критична преоценка и огромни приходи, вследствие на домашното видео разпространение.

Тук мисля да приключа с хронологичното раждане на една кино легенда и с няколко реда ще споделя нещо по-конкретно за самия филм, откривайки още една скоба в импулс на откровение.

Един от най-близките ми приятели от поне десетилетие се противопоставя на усилията ми, целящи да го накарат да изгледа „Blade Runner”. Щях да го приема лично, ако той не подхождаше със същото към всякакъв тип фантастика и фентъзи, а моето предложение да си пусне „Индиана Джоунс“ бе отхвърлено с „ми копеле, не ми се гледат сега филми с индианци“. Чел съм някъде, че хората, които не харесват фантастика са любим обект за изследване от страна на учените и затова силно се надявам моят човек много скоро да се вразуми, да изгледа филма и след това коленичил и със сълзи на очи да ми целува ръце от благодарност… в противен случай ще бъда принуден да изпълня гражданския си дълг и скъпият ми приятел да завърши съществуването си в стъкленица в БАН.

Затова следните редове са по-скоро за тези, които не са гледали филма и тепърва имат нужда от кратко интро, което да провокира техния интерес и евентуално да се доверят на моята скромна препоръка.

На пръв поглед историята изглежда повече от тривиална: в едно претърпяло екологична катастрофа бъдеще, в което пъстроцветната неонова светлина преобладава над слънчевата, а дъждът е най-честият събеседник за вечерна разходка, хората са прехвърлили идентичността и най-вече мечтите си на надарени с изкуствен интелект свои копия – репликанти, които да извоюват и изстрадат за тяхна сметка намирането и създаването на един по-добър свят. В потвърждение на своята разрушителна природа и вследствие на няколко профсъюзни изисквания от страна на нечовеците, хората поставят репликантите извън закона, а все по-оредяващите техни представители биват пенсионирани смъртоносно. В тази никак нездрава обстановка, в която дори тетрис от ново поколение не би се чувствал в безопасност, четирима от последните оцелели репликанти се завръщат на Земята и в частност – Градът на Ангелите, където лицемерието на Холивуд ги принуждава да потърсят отговорност от своя създател за мизерния си, изпълнен с принудителна мимикрия живот. Със задачата да издири и предотврати актьорската кариера на човекоподобните, почти принудително е натоварен корифеят в пенсионирането на репликанти – детектив Рик Декърд (Харисън Форд). Историята следва дословно неговите стъпки в опит да открие и елиминира всеки един от престъпилите закона, до момента, в който се изправя срещу албиносоподобния им лидер Рой Бати (Рутгер Хауер), заформяйки междувременно и любовна авантюра с недотам подходящата за професията му „жена” (Шон Йънг).

С няколко думи и с известна доза неуместен хумор описаното представлява един крайно повърхностен поглед върху сюжета на започнатия от Фанчър и доразвит от Ридли и Дейвид Пипълс сценарий. Всъщност кои са елементите, които правят „Blade Runner” толкова фундаментален филм и го разграничават, както от горния синопсис, така и от всички други представители на жанра?

Верен на своя стил, Ридли методично следвал изградената в представите си вселена за точно този антиутопичен свят, забърквайки своеобразен жанров коктейл – комбинация на класическите noir елементи и типичните за научната фантастика характеристики. Визионер по природа, моделът му на работа залага на сетивата като средство за въздействие върху зрителя, подчертавайки специфичния визуален неоноар стил. Наситени с дъжд нощни панорами, светлинни лъчи, преминаващи през гъст филтър от дим или пара – допълнения към меланхоличната атмосфера на филма. В други сцени монохроматичността е пречупена през призма, за да подейства като разноцветен контраст на мрачното, лишено от чувства постапокалиптично съществуване.

„Blade Runner” е отличен пример за „употребявано бъдеще”, където всеки детайл дава вид, че има история. Ретро сградите, типични за класическата епоха на зараждащия се през XX-ти век стил, съжителстват в перфектен синхрон с футуристичната визия на Лос Анджелис от 2019 година. И за разлика от повечето съвременни научнофантастични филми, където детайлите притежават лъскав и полиран CGI външен вид, „Blade Runner” поднася една адекватна, почти реалистична среда, в която атмосферата на града сякаш извира от всеки един елемент. Можете да почувствате дъжда, да усетите влагата носеща се във въздуха, да вдишате аромата на нощта или да се спънете в боклука на улиците. Не е нужно да разчитате на съвременното 3D, за да усетите това чувство. Единственото, което ви е нужно е просто да се насладите на един 33-годишен филм!

Нямам представа дали „Blade Runner” е първият опит в тази насока, но със сигурност е най-емблематичният. Да не говорим, че практически дава началото на цял един поджанр в научната фантастика – киберпънкът, развиващ темите за изкуствения интелект, компютърните технологии и мега-корпорациите в едно антиутопично и постиндустриално общество; вдъхновил жанрово и концептуално филми като „12 маймуни”, „Странни дни”, „Матрицата”, „Джони Мнемоник” и прочие. Макабрената визия, наложена от „Blade Runner”, както и развитите в него философските теми, оставят толкова огромен и изразителен отпечатък, че рефлектират не само върху индустрията на киното, но и добавят своя щрих върху изкуството въобще.

По-горе споменах за натиска, който е бил упражнен върху Ридли с цел да направи филма по-достъпен и бих искал да акцентирам върху един от елементите, които са ярък пример за продуцентското вмешателство и недалновидност в некохерентния theatrical cut. Има хора, които харесват voice-over версията на филма (предполагам и Терънс Малик е един от тях), но аз лично смятам гласа зад кадър за едно от престъпленията срещу човечеството и добрия вкус като цяло.

Представете си само финалната сцена с един от най-великите монолози в историята на киното – моментът е кулминацията, есенцията на целия филм, ядрото от няколко изречения, в които се събира философията на цял един, макар и кратък, живот:

„All those… moments… will be lost in time, like tears… in… rain.“

Атмосферата в тази сцена, дъждът, музиката на Вангелис, играта със светлината и контрастните цветове, импровизацията в изпълнението на Рутгер Хауер… всичко е толкова съвършено и концентрирано, че неволно причинява задържане на дъха в опит да се удължи този почти интимен момент! И точно тук, в този миг, когато камерата се заковава на лицето на Декърд, проследявайки емоциите причинени от изненадващия акт на човечност от страна на най-малко вероятния източник, прозвучава монотонният тембър на Харисън Форд, обясняващ очевидни за всеки с повече от две мозъчни клетки неща. Престъпно. Това е все едно да си налегнал мисионерската най-яката мацка на света и след час и половина креватни подвизи, достатъчни да накарат Роко Сифреди да се свие в ембрионална поза в ъгъла, а фамилия Балкански да се просълзи от умиление, да усещаш вълните на предстоящия оргазъм… и в точно този момент с крясъци да влезне бащата тираджия и да те залее с леген ледена вода в знак на съпричастност към болните от болестта на Лу Гериг! Престъпно, но както и да е… хубавото е, че грешката е поправена и в момента на разположение е автентичната гледна точка на Ридли, представена в абсолютно съвършения final cut, а предишните версии са плод на интереса единствено на наистина запалените фенове.

Какво може да се каже за образите? Ридли често е обвиняван (особено напоследък) в пренебрежително отношение що се отнася до развитието и дълбочината на образите си. Аз лично не съм съгласен и това е въпрос, върху който може доста сериозно да се поспори, а и конкретно в случая „Blade Runner” не оставя никакви съмнения относно правотата на подобно твърдение. Филмът презентира, може би, едни от най-пълнокръвните и търпящи развитие герои в цялата филмография на Ридли. Цялата сюжетна въртележка в „Blade Runner” се концентрира между тримата ясно изразени централни образи – Декърд, Рейчъл и Рой Бати. Всеки един от тези персонажи започва историята с ясно съзнание към своята житейска философия и цел, и всеки един от тези персонажи завършва историята променен из основи на база преплитането на своите пътища в един общ коловоз.

До такава степен е търсен идеалният баланс, че дори второстепенните образи са изградени с ненатрапчивата мисъл как да допълват мотивацията и характерите на основните герои, заедно с цялата вселена на „Blade Runner”.

По-горе споменах за изобилието от детайли, а тук заговорих и за второстепенните персонажи и ще се поддам на изкушението да обединя двете теми, като вмъкна за пример една сцена, в която наскоро, след толкова много години и гледания на филма, открих дребен, почти незабележим и допълващ въздействието на момента ефект. Ще простите това мое отклонение, но искам да дам този произволен пример, като доказателство за това, колко много остава под повърхността в този филм и колко съвършен е в детайлите си всъщност. Сцената е следната – смъртта на Зора. Героинята на Джоана Касиди тича полугола из мрачния и изпълнен с динамика мегаполис, опитвайки се да спаси живота си, подгонена от целеустремения Декърд. Първият пронизващ я изстрел рязко променя темпото на сцената… залитащото тяло се представя в бавен каданс сред пръски с кръв, а стартиращата с изстрела меланхолична музикална тема на Вангелис сякаш подготвя за безмислието на предстоящата смърт. Вторият изстрел поваля Зора и мъртвото й тяло, току-що ефектно преминало през редица стъклени витрини, се стоварва в локвите на изпълнената с живот улица сред парчета стъкло, кръв и сипещ се сняг. Декърд се приближава бавно към нея, изумен сякаш от собствените си противоречиви емоции, а случайни свидетели обръщат тялото, разкривайки лицето на жената. Кадърът се спира на него и точно, когато главата й, следвайки законите на гравитацията, се обръща на една страна, почти незабележимо в синхрон със самото движение се плъзва една сълза.

Защо държа да подчертая тази сцена? Защото този момент е едновременно толкова прикрит и незабележим и същевременно толкова съществен относно темите, които презентира целият филм, че според мен задължително трябва да му се обърне внимание. Малък детайл, който слага точка на цялата емоционална сцена и й придава добавена стойност в контекста на идеите, които „Blade Runner” носи. Истински перфекционизъм, ако питате мен.

Дори и в ранните си тийнейджърски години, съм възприемал този шедьовър далеч по-комплексно, отколкото като някаква майсторски направена фантастика за детектив, гонещ зли андроиди в условията на един от най-впечатляващите антиутопични светове показван на голям екран. Не е такъв случаят. Това е филм, който може да се възприеме както като едно дълбоко изследване на човешкия морал и философия, така и като аналогичен анализ на психологията на изкуствения интелект. И не на последно място – като нежна любовна история, преодоляваща всички поставени ограничения. Изобразеното с тези мрачни цветове бъдеще не е ядрото около, което се гради историята. То е просто един фон… среда, в която да се развият базисните теми, тяхната същност, идеи и послания. Те се открояват почти неусетно, стъпка по стъпка, в прогресивно нарастващата загуба на морал и човещина, демонстрирана от един човек, в контраст с все по-хуманното осъзнаване и действия на един андроид – ролята на любовта. Образите им се размиват, сякаш илюстрация на мотото на Създателя Тайрел – „more human, than human”, поставящ въпроса каква е разликата и къде се корени границата между човек и машина, щом Машината е способна на повече състрадание и съчувствие от един Човек.

Какво означава да бъдеш човек? Класическият и вечен въпрос. Как идеите за морала, смъртта, времето и спомените влияят върху разбиранията ни за Човека и неговата същност? Кое е това нещо, което ни прави хора и отново – какво всъщност означава да бъдеш човек…

Трудно е да се изредят всички идеи, които прозират под повърхността на основните теми. Невъзможно е и да се дадат отговори на всичките въпроси, които тези теми поставят, а и не е това целта на филма. Не, „Blade Runner” не дава и не налага отговори… по-скоро инжектира в подсъзнанието въпроси, които са устойчиви във времето, поддържат и разпалват вродения импулс на човек да търси истината за самия себе си. Това е и причината този филм да е непреходен във времето и близо 33 години след неговата поява, и сигурно още три пъти по толкова, да бъде цитиран, копиран и даван за пример… просто защото е и ще си остане изкуство от най-висша степен.

В заключение ще се върна още веднъж на безсмъртните финални кадри, които по-горе определих като есенцията на целия филм:

Самонадеяният, арогантен и циничен понякога Декърд лежи буквално смазан в дъжда, неразбиращ защо току-що е бил спасен от сигурна смърт и наблюдава безмълвно как неговият враг и едновременно спасител умира. Човешкото творение – Бати, чийто програмиран капацитет е излезнал извън всички поставените рамки, е успял във всичко… всички негови цели са постигнати. Изпълнил е мисията си да стигне до Земята; победител е в конфронтацията със своя баща/създател – Тайрел; надхитрил е Декърд във всеки един аспект от тяхната „игра” и кулминационно намира просветлението, а чрез него и спокойната смърт – да продължи да живее по единствения възможен начин… като неизбледняващ спомен в съзнанието на своя противник! И за Човека Декърд, нашият протагонист, остава единствено да лежи безмълвно под проливния дъжд на неумолимо настъпващата зора и да наблюдава… да наблюдава как Бати, по-добрият човек, умира…

I’ve… seen things you people wouldn’t believe… Attack ships on fire off the shoulder of Orion. I watched c-beams glitter in the dark near the Tannhäuser Gate. All those… moments… will be lost in time, like… tears… in… rain. Time… to die…