ХРОНИКА НА ЕДНО ЛИЦЕМЕРИЕ

В последно време покрай напрегнатите събития в Украйна, анексирането на Крим и кризата в Сирия, забелязах, как народът масово е подновил типичното за пост-социалистическият ни период и нашата географска ширина пенливо слюнкоотделяне, изпъкнали шийни сухожилия и цъфтеж на лицеви капиляри, безпощадно разделяйки се на русофоби (американофили) и русофили (американофоби), придружено с още по-характерното – нищо-неправене по повод какъвто и да е вътрешен въпрос. Общото между тези две враждуващи фракции е, че и двете споделят едни и същи общи характеристики – патологичната омраза спрямо определен тип нация и неспособността за какъвто и да е рационален геополитически анализ. Политическата ни класа ... всъщност не знам дали думата „класа” е подходяща в случая, защото сякаш вменява тип превъзходство на база някакви определени положителни качества, затова без никакъв свян мисля да я заменя с думата „каста” ... та, политическата ни каста от своя страна инстинктивно яхва народните настроения и стъпила точно върху това разделение основано на омразата, гради своята дългогодишна кариера, умело акостирайки на този или онзи бряг в зависимост от личната си изгода. Същата стратегия се споделя и от т.нар. „пета власт”, чиито представители безскрупулно и напълно в реда на нещата според родната действителност се превръщат в бенефициенти, губейки своята идентичност, признание и обективност. 

За добро или лошо през годините бях подложен на непрестанната словесна канонада от клишета на модерните за епохата в която живеем русофоби. Израстнах в една атмосфера на враждебност и неприемане на всичко, което се ражда или идва от Русия. Русия се представяше като средище на световната конспирация, на тоталитаризма, авторитаризма и корупцията, като държава, в която живеят недоразвити граждани, потомствени алкохолици, престъпници, безделници и наркомани ... като се замислиш, все неща, които карат един психично долен да атакува университети и да чупи фаланги със скулите си. 

Както и да е. Точно поради горните причини и на база вроденият си скептицизъм, любопитство и придобита самокритичност, изведнъж взех, че се оказах ... русофил ... или поне за такъв ме обявиха опонентите ми. 

С последното изречение най-вероятно изгубих половината си аудитория, докато другата доволно потрива ръце, но не се притеснявайте ... в редовете по-долу ще „нахраня” и двете фракции, като се концентрирам основно в техните най-крайни представители и ще обясня защо млад човек в средата на 30-те е избрал да подкрепя една толкова непопулярна теза, съвпадаща до голяма степен с позицията на една доста компроментирана и преливаща от популизъм политическа трупа, съставена от нискочели националисти и белокоси соц-носталгици. 

Нека първо анализирам малко психологията на русофилите. Преобладаващото мнозинство в тази фракция са крайните и патетично настроени индивиди, чиито аргументи потъват в посредствеността на собственото им невежество и причиняват у опонентите им русофоби илюзията за абсолютно интелектуално превъзходство. Говоря за илюзия, защото няма как да премериш точността на моралният си компас с човек, който има портрет на Сталин в хола си и е кръстил овчицата си Наташа, нали така? По-достолепната част от тези радикалисти се запълва предимно от бивши соц-номенклатурчици, неуспели да намерят мястото си под слънцето на нашата мутирала форма на демокрация. По соц. време тези хора са се ползвали с известно служебно положение (което им е попречило да се превърнат в дисиденти), не са успели да се адаптират достатъчно бързо в пост-комунистическата джунгла и са изгубили всичките си натрупани до момента социални привилегии. Те силно вярват в лявата идеология, ненавиждат Европейкият Съюз, респективно Щатите, и с носталгия тъгуват по отминалото време. 

По-младите представители на русофилията у нас са така гордите патриоти националисти. За разлика от по-възрастните си съмишленици, тези хора не таят никаква соц-носталгия, но са убедени в съществуването на заговор срещу типичните ни православни ценности, каквото и да означават те. Боготворят националистическите движения в Русия, с готовност биха се разделили с бъбрек в замяна на анцунг на Русия и се характеризират с много нисък интелект и висока степен на невежество. 

В кофти компания съм попаднал, нали? 

За моя радост обаче има една определена обществена прослойка, която се опитва обективно да анализира процесите и да формира мнението си единствено на база логиката. Тази прослойка не се обляга на сантименти и макар и малобройна, не се поддава на внушенията, че геополитиката е оцветена в черно и бяло, а вижда многобройните, оцветени в нюанси на сивото детайли. Малко е самонадеяно да твърдя, че логиката МИ е по-добра от логиката ВИ, но така или иначе скромността и без това ми е в излишък, така че в редовете по-долу мисля да защитя тезите си и да съкруша още в зародиш всяка съпротива. 

Първо обаче ще кажа няколко думи и за русофобите като тях специално няма да ги разделям на отделни подгрупи. Всеки сам ще открие характерните за себе си черти и ще открие доколко отговаря на портрета, който ще опиша.

Русофобите в болшинството си безспорно са високо образовани и интелигентни хора. Те имат ясна представа в какво общество искат да живеят, но представата им в доста случаи е прекалено наивна. Всъщност представата им е толкова романтична, че понякога стига чак до степен на глупост. Те боготворят блясъка и подредбата на западният свят и виждат в привидно хаотичната руска действителност символа на разрухата, беззаконието и покварата. Русия за тях означава само едно - комунизмът и произлизащите от него силно негативни последици. Всеки техен личен неуспех се обяснява и косвено, и пряко със завета на отминалия режим, като причината почти никога не се търси в себе си. Никога! Но пък и това си е наша национална черта, така че едва ли някой трябва да бъде изненадан.

Самата дума „русофобия” идва от гръцкото „фобия”, което само по себе си означава страх ... патологичен, натрапчив, ирационален и силен страх към специфичен обект. В случая обектът е Русия в лицето на нейният държавен лидер. Путин е демонът, който олицетворява всички техни страхове. Това е човекът, който спира българският национален просперитет, който диктува неосъществяването на реформите и който подлага крак и застрашава нашата мъчителна евроадаптация.Той е зъл, той е лукав, той е подъл, той е есенцията на всеки един човешки порок познат на човечеството през вековете ... той е Путлер! О, да .. забравих най-лошото ... той е нисък!!!

Забавно е това демонизиране, още повече когато е извършено на база заучени клиширани фрази и липса на информация или поне избирателното й тълкуване.

Това обаче не е характерната черта, която най-много ме дразни у русофобите. Всъщност не дразни, вбесява ме. Това заради което аз постепенно се превърнах в техен яростен опонент е този изумителен двоен стандарт, който аз често наричам откровено лицемерие. Определен тип от тези хора се изявяват като върли моралисти. Те безумно се гордеят със своя висок морал и от височината на собственото си морално превъзходство намират и аргументи да критикуват. Въпросът е, че когато публично демонстрираш нетърпимост към определен тип процеси и поведение, НЯМАШ никакво право да отвръщаш глава и да си затваряш очите за аналогични и в чести случаи много по-сериозни нарушения. Те обаче го правят. Някои при това дори издават касови бележки за тази си дейност. 

Спрямо някакви техни си удивителни стандарти оправдават отцепването на Украйна от състава на СССР, както и Косово от състава на Югославия като израз на международното право за самоопределяне на народите, а в същото време яростно осъждат правото на над 90% от гражданите на една автономна република сами да решават собствената си съдба. Определят ядящите сърца, воюващи с химическо оръжие и прокламиращи примитивен ислямски фундаментализъм брадати примати в Сирия като „умерена опозиция”, а несъгласните с новия политически ред в Украйна - „сепаратисти”. С пресипнали от бяс гласове крещят за възмездие по повод свалянето на малайзийският пътнически самолет, а в същото време свиват рамене и наричат поредната атака срещу клетите медици от „Болници без граници” инцидент. Ама това защото американците се били извинили, иначе щели да ги съсипят от критики ... а мен ще съсипят от смях. Иначе получават епилептични гърчове всеки път щом се сетят, че Русия снабдява с оръжие антифашисткото движение в Украйна, а се свиват в ембрионална поза от немощ когато им зададеш идентичния въпрос за въоръжението на Ислямска държава. Пичове ... ама вие сериозно ли ... чак до тук ли стига вашата омраза ... та това е ШИБАНАТА Ислямска държава. Та тия подобия на хомосапиенс ще ви лишат от глава с пулс 60, само защото сте гладко избръснати, след което ще изнасилят жените и ще „анексират” дъщерите ви. Дори вече няма нужда да ги питам за мнението им относно конфликтите в Либия, Афганистан и Ирак, няма нужда да ги питам за бомбите над Сърбия, за гнусните лъжи и контейнерчето с бял прах, размахвано като оправдание пред СС на ООН за предприемане на една агресия струвала стотици хиляди жертви. Няма да ги питам, защото вече съм го правил и просто умът ми не побира логиката на тяхната аргументация. 

Затваряте си очите, драги русофоби. Широко си затваряте очите, а позицията ви е принципна единствено в сферата на омразата. Ето на това му казвам аз лицемерие. Когато цялата ви морална претенция се оказва всъщност жалка орална деменция. 

Никакви илюзии нямам, че ще успея да променя мнението на някого, а и грам не ме интересува. Както се казва - всеки сам си носи кръста. Само искам да кажа няколко думи на непредубедените читатели и тези, които все още нямат ясно изразено становище по процесите случващи се по света, като отново не искам да ангажирам никого. Това си е мое лично мнение, пък вие ще решите дали има достатъчно основания да го споделите. 

Аз харесвам Щатите. Обожавам киното, което правят, харесвам литературата им, музиката им. Наистина не смятам, че демокрацията им в момента е най-добрият съществуващ пример, но пък от друга страна всяко едно демократично общество си има своите характерни болежки и в това се състои спецификата на прогреса – решаването, лекуването на тези болежки и изграждане на определен имунитет срещу повтарянето на същите симптоми. Винаги е било така и така би трябвало да бъде. 

Еднополярният свят в който живяхме повече от две десетилетия превърна ролята на доминанта в откровенна (надявам се – неволна) икономическа и военна диктатура, независимо от красивата и украсена от демократични ценности маска, която се опитват ни пробутат. Централизирането на влияние неминуемо размива границите на морала и не Щатите, който и да е, постепенно ще се изгуби в изкривената реалност на собственото си превъзходство. Точно поради тази причина съм убеден, че е изключително важно да има балансьор, един тип опозиция на това централизирано влияние ... дали това ще е Русия, Китай или ЕС с някаква своя единна политика е без абсолютно никакво значение. Жизненоважно е поддържането на този баланс, колкото и крехък и недостижим да изглежда той на пръв поглед ... поне докато не узреем достатъчно като вид. 

Не вярвайте сляпо на всяка една медийна публикация, независимо какви интереси защитава тя. Не вярвайте сляпо и на всеки един привидно красив статус публикуван в социалните мрежи. Винаги има различна гледна точка ... винаги има и логика ... потърсете я, преди наивно да повярвате и чак тогава формирайте някаква защитима в конкретните случаи позиция. Оставете настрани това примитивно разделение на фили, фоби и буби. То съществува единствено в подкрепа на един букет от вонящи комплекси и със сигурност няма да ви помогне да прогледнете през мъглата от крайни и ужасно излишни емоции.