Първо искам да ви предупредя, че това не е типичното за Операцията ревю, в което кънтоподобни, (уж) ерудирани, пишман словоблюдци сладко развиват теориите си що е то качествено кино и анализират доколко то е намерило почва на страниците на този виртуален бордей.
Това е по-скоро предупреждение. Словесен шамар с опакото на ръката, чиято цел е да ви приземи, да изтрие самодоволното ви снобарско изражение от лицата и да ви подготви за канонадата от аудио-визуални ъперкъти, които ви предстоят в рамките на два изпълнени с тестостерон часа.
Приемете този текст по-скоро като кратък курс по оцеляване в условията на един постапокалиптичен свят, плод на извратеното въображение на самия баща на жанра. Свят, който ще напълни дробовете ви с прах и сърцето ви с адреналин и ще ви накара да забравите всичките си жалки битови проблеми, съпътстващи ежедневието ви до този момент, и да мислите за едно-единствено нещо, за което си струва – оцеляването.
Приемете този текст и като своеобразна „Инструкция за експлоатация”, която трябва да върви с билета за “Лудия Макс: Пътят на яростта”, чиято цел е да ви предупреди за последствията, които ще ви причини този брутален аудио-визуален краш тест и психически да ви подготви за събитие, променящо представите ви за забавление за години напред.
Първо – простете се с всякаква мисъл в главата си, запратете я със сила в най-затънтеното кътче на съзнанието си и се доверете единствено на сетивата си. Оставете инстинктите сами да определят вашите реакции и е възможно да преживеете първоначалния шок.
Второ – масажирайте предварително лицевите си мускули, защото ще прекарате близо два часа в състояние подобно на опиянението, което изпитва надрусан с райски газ индивид, изкривяващо физиономията в най-широката усмивка, на която е способна човешката физиология.
Трето – не си правете труда да се настанявате удобно в креслата в съответния киносалон, защото само секунди след началото на филма ускорението така или иначе ще ви прикове към стола, и не се стряскайте от вида на панорамата от зъби, венци, кариеси и зъбни протези в киносалона след края на филма … това е нормално последствие от симптоматиката, която причинява гледането на “Лудия Макс: Пътят на яростта”, описана в точка две.
Четвърто – не правете резки движения при излизане от киносалона и не се поддавайте на желанието да анексирате Македония със собствената си ръждясала Фиеста!
Дотук добре. Предупредих ви. Сега по същество.
Повече от три десетилетия след като австралийското джи-пи Джордж Милър се осъзна, захвърли медицинските слушалки, хвана камерата и създаде или по-скоро маркира вселената на Макс Рокатански още в първия си опит, а след това разви и изведе до нови висоти жанра във втория и третия филм, днес той лукаво се усмихва и ви кани да се завърнете отново в постапокалиптичната му пустош, за да споделите за четвърти път неговото въображение в едно бясно темпо, което, смея да твърдя, не е презентирано до този момент на какъвто и да е екран и с каквито и да е изразни средства.
Може да звучи клиширано, но ако има филм, чието изживяване е сравнимо с „rollercoaster ride”, то това без съмнение е „Пътят на яростта”. Този кинематографичен оазис ви подхваща в бясно темпо още с първите си секунди, изкачва ви стремително нагоре в остри виражи и не ви оставя да си поемете дъх в продължение на почти един час, след което милостиво ви позволява за кратко да разтърсите глава и да нормализирате дишането си… и отново ви запраща с всичка сила по обратния път, този път надолу с главата, продължавайки да ви инжектира брутални дози адреналин и ендорфини в епични размери.
Очевидно тридесетте години концептуално и творческо въздържание (справка „Бейб” и „Весели крачета”) са провокирали Милър да приложи мокрите си сънища по най-категоричния начин и с цялата си натрупана ярост и страст. Резултатът е абсолютно зашеметяващ, пълнокръвен свят, който нито за миг не поставя под съмнение своята безмилостност и суровост. Още с първите кадри буквално усещате изгарящите лъчи на знойното слънце, скърцането на пустинния пясък между зъбите и напуканите от жажда устни. Зеленината и влагата са лукс, ръждата разяжда остатъците от цивилизацията, а хромът е основен блян в примитивната религия на жалките остатъци от човешката раса.
Запознатите със старите серии познават много добре иконичния образ на Макс Рокатански. Неговата трансформация и лична драма е достатъчно добре обоснована в предишните серии и е повече от прекрасно, че в „Пътят на яростта” Милър не преповтаря стари теми, а показва героя си като завършен образ в конкретния отрязък от време и събития. Всъщност Макс е по-луд от всякога. Шизофренични видения се материализират пред очите му, призрачни гласове изпълват съзнанието му, движенията са му резки и параноични, а завършените му изречения се броят на пръсти.
И може би точно за да предотврати повторението в развитието на своя ултимативен герой, Милър добавя образа на елитния командир Император Фюриоса (Чарлийз Терон), която изненадващо влиза като равноправен персонаж на самия Макс, че дори и иззема някои негови функции. Цялата сюжетна линия на филма се изгражда около нейната кауза и драма, а Макс в даден момент поема поддържащата помощна роля, добавяйки грубата сила и сляпа ярост, характерни за героя му. И това в никакъв случай не е драматургична слабост, а дори ми се струва, че е поредната доза хитрост от страна на Милър, който разширява и обогатява вселената с нов (може би) култов персонаж. Дали съзнателно или не, в предишните серии женските образи бяха относително пренебрегнати и в „Пътят на яростта” Милър добавя феминистичната нотка посредством образите на Фюриоса, нейните спътнички и изцяло матриархалното общество на „Майките”.
Допълнително разнообразие внася и образът на бойната единица Нукс (Никълъс Холт), който много плавно и някак абсолютно логично се превръща от фанатично камикадзе във верен съюзник, намирайки аргумент в баланса между личния си провал и една доста умело загатната романтична нишка. Между другото, Никълъс Холт прави много стабилна роля и за мен лично е приятна изненада, предвид това с каква лекота успява да пресъздаде наивния и изпълнен с противоречия образ на своя персонаж.
Няма как да не се споменат фамозния колорит и зловещата харизма на архизлодея Безсмъртния Джо (Хю Кийс-Бърн, изиграл злодея Toecutter в оригиналния „Лудия Макс”). Не се сещам за по-внушаващ страх и респект злодей в целия франчайз – Toecutter от първата серия беше просто един нетактичен моторизиран рецидивист, Lord Humungus от „Road Warrior” беше някаква стероидна версия на Джейсън с кофти прическа, а Тина Търнър в “Mad Max Beyond Thunderdome” по-добре да не коментираме, защото пак ще стигнем до кофти прическата и май това ще бъде единственото зловещо нещо, което ще можем да изтъкнем.
Всъщност тук малко преиграх … не са чак толкова беззъби злодеите в старите серии … просто приемете на доверие, че Безсмъртния Джо е наистина доста як злодей и сами ще се уверите в това.
Сега ще отворя една скоба, за да изкоментирам и превъплъщението на Том Харди в тази толкова фундаментална роля, дала начало на кариерата на една легенда в съвременното кино (защото Мел Гибсън си е легенда, макар и да е малко позагърбен от индустрията в момента). Ролята на Лудия Макс за Мел Гибсън е нещо подобно на ролите на Индиана Джоунс и Хан Соло за Харисън Форд, или образа на Майкъл Корлеоне за Ал Пачино, или пък ролята на шипков храст за Максим Генчев. В смисъл, това е визитната картичка на всеки един от тези актьори и така ще си остане во веки веков.
Допреди няколко години самата мисъл някой друг актьор да влезе в кожата на Макс ми докарваше желание да атакувам парламента с гаубица. Сега обаче родните депутати могат да си отдъхнат спокойно, защото аз съм спокоен и не виждам по-подходящ (да не кажа идеален) избор от Том Харди. Дори може да не ми повярвате, но докато течеше филма, в дадени моменти носталгично припознавах Харди с Мел Гибсън. И да, Харди има досадния навик понякога да е вбесяващо стереотипен в играта си, но динамиката на самия франчайз не му позволява това своеволие и специално във „Fury Road” той беше повече от перфектен. Затварям скобата.
Предполагам сами ще забележите, че диалогът в „Пътят на яростта” е пренебрежително малко и някои академично настроени псевдо-критици може да изтъкнат това като изсмукан от незнам къде минус. Всъщност диалогът е много точно и чудесно балансиран и всяко по-свободно разтягане на локуми би разводнило темпото, би ощетило способностите на Милър да внушава чисто визуално, а и би било в ущърб на самите образи, вкарвайки в устите им излишна логорея.
Освен за темпото, атмосферата и образите във филма, искам да кажа няколко думи и за нещо, което по принцип не може да се опише – екшъна и цялата аудио-визуална презентация, съпътстваща двата часа еуфория в дигитален вид.
За тези тридесет години Милър очевидно много добре е анализирал успеха на своя прашасал франчайз, генерирал е всички ключови елементи, донесли му признание, добавил е съвременните разбирания и модерни похвати и ги е центрофугирал в един взривоопасен коктейл, който (както предупредих в увода) ще ви отнесе главата.
В нашата замърсена и доминирана предимно от кухи комиксови персонажи и CGI вакханалии съвременна среда, „Пътят на яростта” е опияняваща глътка чист кислород и реверанс към златната епоха на киното, в който екрани с цветовете на дъгата и специалистите по компютърни ефекти не само отстъпват мястото си, но и в духа на 80-те биват тотално засенчени от класическите „practical effects”.
Невъзможно сложни каскади се редят една след друга в ужасяващо бясно темпо, а камерата ви прави свидетели от умопомрачителни ъгли, смразяваща близост или епична панорама. Отвсякъде летят и висят хора, ръждясали осколки, гуми, тонове прах, огнени кълба под, над и встрани … някакъв урод виси на ластици и реди металически акорди на китара, която бълва огън, друг скача от превозно средство на друго, само за да се забие в земята с крясък … и взрив … Само в първите четиридесет минути има повече разрушения и каскади от всичките лигаво-претенциозни продължения на „Бързи и яростни” взети заедно. Феноменално бесен саундтрак рамкира тази апокалиптична визия и без да искате, мислено си задавате най-логичния за случая въпрос: „Какво, по дяволите, става тука, бе?!?”
Всъщност, излишно е да продължавам да описвам неописуемото.
“Лудия Макс: Пътят на яростта” е кинематографичен шедьовър според всички тълкувания на думата, предефиниращ не само постапокалиптичния жанр, но изцяло представите за екшън. Зрелище, което в никакъв случай не бива да бъде изпускано на голям екран, независимо какви са ви представите за качествено кино.
От вас зависи дали ще си дебелеете вкъщи или ще крещите след прожекцията:
What a day, what a lovely day!
Няма коментари:
Публикуване на коментар