ПО ОСТРИЕТО НА "BLADE RUNNER"

историята, направата и есенцията на великия „Blade Runner”

(тестът е писан специално за operationkino.net)

Всеки уважаващ себе си киноманиак има своята филмова икона. Или по-точно личност, която следва и подкрепя неотлъчно в неговите върхови моменти и естествено в неизбежните слаби такива. Успехите се възвеличават с патос, а сривовете се оправдават със страст. Нищо не е по-нормално от това. Обективността е разтегливо понятие и всеки до известна степен е прав сам за себе си, макар и аз яростно да се опитвам да променя това понякога. Та, хората, които ме познават, прекрасно знаят, че моята филмова икона се казва Ридли Скот и аз от години се опитвам да браня неговата чест с цената на изпъкнали жили, кървясали очи и шепи валидол. Няма да разказвам за труповете, които съм оставил след себе си, но каузата наистина ми коства доста нерви, особено напоследък след последните му дискусионни (не и за мен) заглавия. Само ще ви кажа, че смятам „Изход: Богове и Крале” за шедьовър и мисля, че това ще ви изясни картинката!

Тук обаче няма да говоря за най-добрият библейски епос правен някога, а за филма, който е една от основните причини (не и единствената естествено) за моите най-топли чувства към Ридли – фундаментално колосалния и изпреварил времето си сай-фай шедьовър „Blade Runner”. Историята ми с този филм, както може да се очаква, не е от вчера, а датира още от началото на 90-те и преминава от типичното за невръстните хлапаци безразличие, през беглото осъзнаване и неподправен интерес, характерен за ранните тийнейджъри и стига до неизбежното обсебване на първата (филмова) любов малко по-късно. Хубавото на този вид любовни чувства е, че те са непреходни и не само, че не носят риска от разбитото сърце, последвано от алкохолни вандализми и рязане на вени, но и че с годините доказват своята вярност, подкрепени стабилно от все по-промъкващата се носталгия.

Дълго време мислех какъв точно е най-добрият формат, в който мога да разкажа защо този филм е толкова значим, каква е причината за първоначалният му финансов провал, както и за бурния успех впоследствие и изобщо – какво го прави толкова изпреварила времето си класика, копирана и в момента чисто стилово и концептуално. Трудна задача, особено когато имаш да кажеш толкова много, а не ти достига достатъчно богат речник, съпоставим за качествата на подобна жанрово-дефинираща творба. Но както и да е, реших да започна от самото начало и чисто хронологично да пресъздам раждането на една легенда с всичките присъщи за подобен процес – зачеване, износване, родилни мъки и последвалият триумф и облекчение.

ЗАЧЕВАНЕ

Та, годината е 1975, не особено успешният дотогава (а и след това) актьор Хемптън Фанчър получава творческо прозрение и в опит да даде завой на незначителната си кариера, решава да напише сценарий за ниско бюджетна научна фантастика, базирана върху творбата на любителя на всякакъв вид опиати фантаст Филип Дик – „Сънуват ли андроидите електрически овце”. Дик, макар и гениален, не бил особено популярен автор до този момент и сценарият на Фанчър, който очевидно не намерил достатъчно вдъхновение, бил доста семпъл, както откъм сетинг, така и откъм съдържание. Едва петте страници текст, описващи приключенията на бюрократичен детектив, ловуващ андроиди, били изпратени на продуцента Майкъл Дили, който незабавно отхвърлил идеята като несъстоятелна. Фанчър получил втори шанс, като този път се справил значително по-добре и този път проектът се задвижил. Характерно за работата на Фанчър, чийто сценарий бил доста семпъл и представял филма по-скоро като нискобюджетен one-room movie, е че всяка негова идея бивала променяна или безапелационно отхвърляна. Това обяснява донякъде факта, че човекът не пробива и като сценарист. Дори предложеното от Фанчър заглавие „Mechanismo” e променено първоначално на „Dangerous Days”, до момента в който продуцентът Дили не заковава крайното „Blade Runner”.

Предложението да режисира „Blade Runner” намира Ридли Скот на гребена на вълната след главоломния успех на „Alien” и в трескава подготовка по заснемането на „Дюн”. Да, същият „Дюн”, заснет по-късно и от Дейвид Линч, превръщайки се в неговата „голяма болка”. С “нищожните“ два филма зад гърба си (единият от които е лауреат в Кан, а вторият е прекалено велик, за да го коментираме сега) и трети на хоризонта, Ридли вече има свободата да избира проектите си и с лекота отхвърля предложението под предлога, че „вече не му се правят фантастики”. Тук обаче драматичен инцидент променя хода на събитията – вследствие на болест умира по-големият брат на Ридли. Съкрушен от загубата и потънал в сериозна депресия, Ридли намира израз на мрачното си настроение в отхвърления от самия него сценарий на Фанчър. Темите за живота, смъртта и изобщо предизвестената борба с гибелта застъпени в „Blade Runner”, дават възможност на Ридли да изрази себе си по най-добрия възможен начин и той се обажда на Дили с новината, че е заинтригуван от идеята на направи “futuristic, urban film noir” на база наличния сценарий. Машината се задвижва!

ИЗНОСВАНЕ

Първото, което трябвало да направят продуцентите начело с Дили, е да осигурят на Ридли нужния бюджет, за да осъществи претърпялата сериозно развитие, в сравнение със стерилната концепция на Фанчър, визия на филма. Тъй като в Щатите си нямат НФЦ или поне не нещо толкова ефективно, а и никой не притежава харизмата на Максим Генчев да събира милиони от нищото, започва едно ходене по мъките, предполагам характерно за всяка една продукция от този тип. Оттук-оттам, планираният първоначално бюджет е попълнен, а понеже Ридли е доказан темерут в умението си да прахосва, в резултат на което е и неколкократно допълван.

Докато продуцентите се борят за всеки цент, препродукцията тече с пълна сила и преди да се спра на кастинга, бих искал да кажа няколко думи относно мащабите и стандартите, които Ридли въвежда на снимачната площадка. Преди да направи своя дебют в голямото кино, Ридли вече е изградил сериозно име в сферата на телевизията и рекламата. Нуждата от това да въздейства в рамките на едва няколко минути го е научила да изпипва всеки детайл от своята работа. Абсолютно всеки аспект от планирането и организацията до ъгъла на заснемане, миниатюри и специални ефекти, преминават през ръцете на режисьора. Целият процес, всеки отделен елемент и подробност в него, се скицира предварително, далеч преди да са започнали снимките, за да могат актьорите и екипа да се потопят в атмосферата на света, който трябва да изградят. Изработват се дори и най-незначителните парченца от пъзела, за които е напълно възможно да не влезнат в кадър. Цели сгради се префасонират, за да пресъздадат нужния за вселената на „Blade Runner” ретро-футуристичен стил, а Декърд получава шанса да се настани в прочутата Ennis House (дело на великия Франк Лойд Райт). Изобщо, перфекционизмът владее целия снимачен процес, а компромиси, както и икономии не се правят.

Междувременно разногласията между Ридли и Фанчър, относно промените наложени в сценария, стават прекалено сериозни и дори дипломатичният продуцент Майкъл Дили не успява да постигне каквото и да е примирие между двата лагера. Резултатът е тоталното пренебрегване на Фанчър и ангажирането на сравнително неопитния и млад сценарист Дейвид Пипълс, който има задачата да внесе ред в първоначалната концепция и вижданията на Ридли. Естествено, подобна съществена рокада създава напрежение в екипа, още повече, че Фанчър освен сценарист е бил и изпълнителен продуцент; но по някакъв начин конфликтът е туширан и процесът продължава единствено с нацупената физиономия на драскача.

Кастингът. Безспорно един от най-важните и любопитни процеси, които до известна степен определят, ако не успеха на филма, то поне първоначалния интерес на зрителя. Без съмнение ролята на Рик Декърд е най-важната за филма и за този образ са се спрягали огромен брой актьори. Като се започне от актьорския елит към онзи момент – Ал Пачино, Ник Нолти, Джак Никълсън, Шон Конъри и Бърт Рейнолдс – и се стигне до по-низшите в йерархията – Раул Джулия, Скот Глен, Томи Лий Джоунс и Робърт Дювал. Най-близко до ролята обаче са били легендата от класическата епоха на киното Робърт Мичъм и Дъстин Хофман, чийто образ дори бил изобразен на огромен брой от предварителните сторибордове. Решението на Ридли обаче е красноречиво и окончателно – Харисън Форд. Форд, който тъкмо по това време е завършил работата си върху „Raiders of the Lost Ark” и вече се е ползвал със статута на суперзвезда, имайки зад гърба си и достатъчно богат опит от работата си с изключителни режисьори като Копола, Лукас и Спилбърг, дал съгласието си почти веднага, без да подозира какви главоболия ще му причини този филм. Въпреки сравнителната си неопитност, за ролята на Рейчъл е избрана класическата красота на Шон Йънг, а Рутгер Хауер е може би единственият актьор, който не е бил обсъждан изобщо… той просто взел акъла на всички още при първата си поява с платиненорусата коса (позната и от филма) и футуристично диско облекло, ексцентрично дори и за епохата на 80-те.

РОДИЛНИ МЪКИ

Снимачният процес може да се характеризира с една единствена дума – мъка. В рамките на близо три месеца (33 дневни и 55 нощни снимки), Ридли буквално изтезава снимачния екип и актьорите, карайки ги да преповтарят сцените отново и отново, незачитайки студ и дъжд. Дори открито обвинява американците в некомпетентност, бесен от мудните им реакции. Напрежението стига дотам, че екипът седмици наред носи специално изработени тениски в знак на протест срещу методите на Ридли, който пък типично по британски маниер неглижира силно наранените им чувства. Звездата на продукцията Харисън Форд също не остава встрани от цялата дандания и открито критикува вижданията на Ридли относно характера на своя персонаж. Отношенията им до такава степен се обтягат, че едва наскоро, близо 30 години след премиерата на „Blade Runner”, двамата мъже показаха известно сближаване и си позволиха топли думи един за друг. Изобщо, условията наподобявали по-скоро балканска, отколкото холивудска продукция, чийто край на снимачния процес съвсем не прекратил мъките, защото резултатът бил 4 часова сурова и хаотична версия, която едва не накарала лабилния Фанчър да налапа дулото на пистолета.

Постпродукцията продължила в Англия, където в домашна обстановка Ридли трябвало на спокойствие да превърне грозното пате в лебед. Точно в този период идва гениалната идея да бъде включена и цялата сюжетна нишка с еднорога, поставяща въпроса репликант ли е Декърд. Сцената била директно иззета от снимащия се по същото време следващ проект на Ридли – „Легенда”.

Сега искам да отворя една скоба и да изкажа мнението си по този толкова вълнуващ феновете въпрос. Една от най-добрите характеристики на всеки един филм е възможността всеки сам да интерпретира историята така, че тя да не загубикачествата си. В този ред на мисли, решението да се внедри мистичния елемент относно произхода на Декърд е наистина гениално. И въпреки, че самият Ридли в едно свое интервю признава, че „да, Декърд наистина е репликант”, аз смятам, че правилният отговор на въпроса по-скоро е „може би” с цел да се запази свободното интерпретиране на историята. Дори, ако трябва да избирам да съм привърженик на някоя от двете теории, то аз съм склонен да игнорирам думите на самия Скот и да вярвам, че сънят, който Декърд сънува не е неговият собствен, а е част от програмираните в паметта на Рейчъл спомени. А и самата възможност човешко същество да изпитва чувства към андроид ми се струва доста по-любопитна и интересна като тема за размисъл. Пак обаче държа да отбележа, че това си е лично мое тълкувание и не целя да ангажирам никого с него.

Връщам се отново към размирните постпродукционни дни, в които споровете относно кои точно кадри и сцени да влезнат в крайната версия добили сериозни размери. Дилемата за или против гласа зад кадър, както и хепиенд завършека, този път били ябълката на раздора и Ридли не успял да устои на натиска и все пак бил принуден да се съобрази с изискванията на продуцентите и инвеститорите, целящи да направят филма по-смилаем за масовата публика.

Но това не било всичко. За да се угоди още веднъж на продуцентите, Ридли трябвало да осигури бленувания от костюмарите хепиенд, в който изцяло се пренебрегвало свободното интерпретиране за произхода на Декърд и той се представял на финала като грохнал старец, потънал в обятията на непроменената Рейчъл. Любопитна подробност бил опитът на Ридли да попълни липсващите в суровия материал финални пейзажни кадри с едноседмични снимки в Швейцария, но метереологичните условия не му позволили да заснеме перфектните сцени и той прибегнал до варианта да заеме кадри от кубриковото „Сияние”, отдавайки реверанс към Класика, на когото бил голям фен… все едно има някой, който да не му е фен.

Последната брънка от цялата верига била композицията на подходяща музика и Ридли в нов гениален импулс се обърнал към Евангелос Одисеас Папатанасиу, наричан галено Вангелис. Последният вече имал опит във филмовата индустрия, създавайки безсмъртната тема за „Огнените Колесници” на Хю Хъдзън, която му носи и Оскар за музика през 1982 г. Невъзможно за мен е да опиша въздействието, което ми причинява тази меланхолична комбинация от класически джазови композииции и футуристичното, характерно за синтезатора звучене, изпълващо съдържанието на целия саундтрак. Вангелис постига изключителен синхрон между звук и картина, а плодът на неговото въображение е с уникална мелодичност, допълваща атмосферата на филма. Ридли е повече от впечатлен и нарича работата на Вангелис „истинска магия”, а това предопределя и бъдещата му работа с него и в „1492: Завладяването на Рая”.

ТРИУМФ

Премиерата на филма на 25-ти юни 1982 г. бележи края на един изпълнен с противоречия и конфликти процес, коствал ужасно много на всички замесени. Комплексни са причините филмът да се окаже финансов провал, а критиците да се надпреварват кой по-цветущо да го оплюе. Премиерата съвпаднала с „Извънземното” на Спилбърг, а в допълнение и аудиторията била силно разглезена през последните години подир фурора „Междузвездни войни”. Също така припознавала звездата Харисън Форд по-скоро като Хан Соло и Индиана Джоунс, отколкото като Рик Декърд. Не е трудно човек да си зададе въпроса дали филмът би получил съвсем различни отзиви, ако костюмарите от студията се бяха съобразили с оригиналната визия на Ридли и не се бяха намесили, кастрирайки творбата му по този варварски начин. Но факт е, че „Blade Runner” се оказва един от онези филми, които се нуждаят от време, за да бъдат абсорбирани от публиката, поради огромния си естетически и философски характер. Истинският триумф настъпва 10 години по-късно с излизането на режисьорската версия, с което се предизвиква критична преоценка и огромни приходи, вследствие на домашното видео разпространение.

Тук мисля да приключа с хронологичното раждане на една кино легенда и с няколко реда ще споделя нещо по-конкретно за самия филм, откривайки още една скоба в импулс на откровение.

Един от най-близките ми приятели от поне десетилетие се противопоставя на усилията ми, целящи да го накарат да изгледа „Blade Runner”. Щях да го приема лично, ако той не подхождаше със същото към всякакъв тип фантастика и фентъзи, а моето предложение да си пусне „Индиана Джоунс“ бе отхвърлено с „ми копеле, не ми се гледат сега филми с индианци“. Чел съм някъде, че хората, които не харесват фантастика са любим обект за изследване от страна на учените и затова силно се надявам моят човек много скоро да се вразуми, да изгледа филма и след това коленичил и със сълзи на очи да ми целува ръце от благодарност… в противен случай ще бъда принуден да изпълня гражданския си дълг и скъпият ми приятел да завърши съществуването си в стъкленица в БАН.

Затова следните редове са по-скоро за тези, които не са гледали филма и тепърва имат нужда от кратко интро, което да провокира техния интерес и евентуално да се доверят на моята скромна препоръка.

На пръв поглед историята изглежда повече от тривиална: в едно претърпяло екологична катастрофа бъдеще, в което пъстроцветната неонова светлина преобладава над слънчевата, а дъждът е най-честият събеседник за вечерна разходка, хората са прехвърлили идентичността и най-вече мечтите си на надарени с изкуствен интелект свои копия – репликанти, които да извоюват и изстрадат за тяхна сметка намирането и създаването на един по-добър свят. В потвърждение на своята разрушителна природа и вследствие на няколко профсъюзни изисквания от страна на нечовеците, хората поставят репликантите извън закона, а все по-оредяващите техни представители биват пенсионирани смъртоносно. В тази никак нездрава обстановка, в която дори тетрис от ново поколение не би се чувствал в безопасност, четирима от последните оцелели репликанти се завръщат на Земята и в частност – Градът на Ангелите, където лицемерието на Холивуд ги принуждава да потърсят отговорност от своя създател за мизерния си, изпълнен с принудителна мимикрия живот. Със задачата да издири и предотврати актьорската кариера на човекоподобните, почти принудително е натоварен корифеят в пенсионирането на репликанти – детектив Рик Декърд (Харисън Форд). Историята следва дословно неговите стъпки в опит да открие и елиминира всеки един от престъпилите закона, до момента, в който се изправя срещу албиносоподобния им лидер Рой Бати (Рутгер Хауер), заформяйки междувременно и любовна авантюра с недотам подходящата за професията му „жена” (Шон Йънг).

С няколко думи и с известна доза неуместен хумор описаното представлява един крайно повърхностен поглед върху сюжета на започнатия от Фанчър и доразвит от Ридли и Дейвид Пипълс сценарий. Всъщност кои са елементите, които правят „Blade Runner” толкова фундаментален филм и го разграничават, както от горния синопсис, така и от всички други представители на жанра?

Верен на своя стил, Ридли методично следвал изградената в представите си вселена за точно този антиутопичен свят, забърквайки своеобразен жанров коктейл – комбинация на класическите noir елементи и типичните за научната фантастика характеристики. Визионер по природа, моделът му на работа залага на сетивата като средство за въздействие върху зрителя, подчертавайки специфичния визуален неоноар стил. Наситени с дъжд нощни панорами, светлинни лъчи, преминаващи през гъст филтър от дим или пара – допълнения към меланхоличната атмосфера на филма. В други сцени монохроматичността е пречупена през призма, за да подейства като разноцветен контраст на мрачното, лишено от чувства постапокалиптично съществуване.

„Blade Runner” е отличен пример за „употребявано бъдеще”, където всеки детайл дава вид, че има история. Ретро сградите, типични за класическата епоха на зараждащия се през XX-ти век стил, съжителстват в перфектен синхрон с футуристичната визия на Лос Анджелис от 2019 година. И за разлика от повечето съвременни научнофантастични филми, където детайлите притежават лъскав и полиран CGI външен вид, „Blade Runner” поднася една адекватна, почти реалистична среда, в която атмосферата на града сякаш извира от всеки един елемент. Можете да почувствате дъжда, да усетите влагата носеща се във въздуха, да вдишате аромата на нощта или да се спънете в боклука на улиците. Не е нужно да разчитате на съвременното 3D, за да усетите това чувство. Единственото, което ви е нужно е просто да се насладите на един 33-годишен филм!

Нямам представа дали „Blade Runner” е първият опит в тази насока, но със сигурност е най-емблематичният. Да не говорим, че практически дава началото на цял един поджанр в научната фантастика – киберпънкът, развиващ темите за изкуствения интелект, компютърните технологии и мега-корпорациите в едно антиутопично и постиндустриално общество; вдъхновил жанрово и концептуално филми като „12 маймуни”, „Странни дни”, „Матрицата”, „Джони Мнемоник” и прочие. Макабрената визия, наложена от „Blade Runner”, както и развитите в него философските теми, оставят толкова огромен и изразителен отпечатък, че рефлектират не само върху индустрията на киното, но и добавят своя щрих върху изкуството въобще.

По-горе споменах за натиска, който е бил упражнен върху Ридли с цел да направи филма по-достъпен и бих искал да акцентирам върху един от елементите, които са ярък пример за продуцентското вмешателство и недалновидност в некохерентния theatrical cut. Има хора, които харесват voice-over версията на филма (предполагам и Терънс Малик е един от тях), но аз лично смятам гласа зад кадър за едно от престъпленията срещу човечеството и добрия вкус като цяло.

Представете си само финалната сцена с един от най-великите монолози в историята на киното – моментът е кулминацията, есенцията на целия филм, ядрото от няколко изречения, в които се събира философията на цял един, макар и кратък, живот:

„All those… moments… will be lost in time, like tears… in… rain.“

Атмосферата в тази сцена, дъждът, музиката на Вангелис, играта със светлината и контрастните цветове, импровизацията в изпълнението на Рутгер Хауер… всичко е толкова съвършено и концентрирано, че неволно причинява задържане на дъха в опит да се удължи този почти интимен момент! И точно тук, в този миг, когато камерата се заковава на лицето на Декърд, проследявайки емоциите причинени от изненадващия акт на човечност от страна на най-малко вероятния източник, прозвучава монотонният тембър на Харисън Форд, обясняващ очевидни за всеки с повече от две мозъчни клетки неща. Престъпно. Това е все едно да си налегнал мисионерската най-яката мацка на света и след час и половина креватни подвизи, достатъчни да накарат Роко Сифреди да се свие в ембрионална поза в ъгъла, а фамилия Балкански да се просълзи от умиление, да усещаш вълните на предстоящия оргазъм… и в точно този момент с крясъци да влезне бащата тираджия и да те залее с леген ледена вода в знак на съпричастност към болните от болестта на Лу Гериг! Престъпно, но както и да е… хубавото е, че грешката е поправена и в момента на разположение е автентичната гледна точка на Ридли, представена в абсолютно съвършения final cut, а предишните версии са плод на интереса единствено на наистина запалените фенове.

Какво може да се каже за образите? Ридли често е обвиняван (особено напоследък) в пренебрежително отношение що се отнася до развитието и дълбочината на образите си. Аз лично не съм съгласен и това е въпрос, върху който може доста сериозно да се поспори, а и конкретно в случая „Blade Runner” не оставя никакви съмнения относно правотата на подобно твърдение. Филмът презентира, може би, едни от най-пълнокръвните и търпящи развитие герои в цялата филмография на Ридли. Цялата сюжетна въртележка в „Blade Runner” се концентрира между тримата ясно изразени централни образи – Декърд, Рейчъл и Рой Бати. Всеки един от тези персонажи започва историята с ясно съзнание към своята житейска философия и цел, и всеки един от тези персонажи завършва историята променен из основи на база преплитането на своите пътища в един общ коловоз.

До такава степен е търсен идеалният баланс, че дори второстепенните образи са изградени с ненатрапчивата мисъл как да допълват мотивацията и характерите на основните герои, заедно с цялата вселена на „Blade Runner”.

По-горе споменах за изобилието от детайли, а тук заговорих и за второстепенните персонажи и ще се поддам на изкушението да обединя двете теми, като вмъкна за пример една сцена, в която наскоро, след толкова много години и гледания на филма, открих дребен, почти незабележим и допълващ въздействието на момента ефект. Ще простите това мое отклонение, но искам да дам този произволен пример, като доказателство за това, колко много остава под повърхността в този филм и колко съвършен е в детайлите си всъщност. Сцената е следната – смъртта на Зора. Героинята на Джоана Касиди тича полугола из мрачния и изпълнен с динамика мегаполис, опитвайки се да спаси живота си, подгонена от целеустремения Декърд. Първият пронизващ я изстрел рязко променя темпото на сцената… залитащото тяло се представя в бавен каданс сред пръски с кръв, а стартиращата с изстрела меланхолична музикална тема на Вангелис сякаш подготвя за безмислието на предстоящата смърт. Вторият изстрел поваля Зора и мъртвото й тяло, току-що ефектно преминало през редица стъклени витрини, се стоварва в локвите на изпълнената с живот улица сред парчета стъкло, кръв и сипещ се сняг. Декърд се приближава бавно към нея, изумен сякаш от собствените си противоречиви емоции, а случайни свидетели обръщат тялото, разкривайки лицето на жената. Кадърът се спира на него и точно, когато главата й, следвайки законите на гравитацията, се обръща на една страна, почти незабележимо в синхрон със самото движение се плъзва една сълза.

Защо държа да подчертая тази сцена? Защото този момент е едновременно толкова прикрит и незабележим и същевременно толкова съществен относно темите, които презентира целият филм, че според мен задължително трябва да му се обърне внимание. Малък детайл, който слага точка на цялата емоционална сцена и й придава добавена стойност в контекста на идеите, които „Blade Runner” носи. Истински перфекционизъм, ако питате мен.

Дори и в ранните си тийнейджърски години, съм възприемал този шедьовър далеч по-комплексно, отколкото като някаква майсторски направена фантастика за детектив, гонещ зли андроиди в условията на един от най-впечатляващите антиутопични светове показван на голям екран. Не е такъв случаят. Това е филм, който може да се възприеме както като едно дълбоко изследване на човешкия морал и философия, така и като аналогичен анализ на психологията на изкуствения интелект. И не на последно място – като нежна любовна история, преодоляваща всички поставени ограничения. Изобразеното с тези мрачни цветове бъдеще не е ядрото около, което се гради историята. То е просто един фон… среда, в която да се развият базисните теми, тяхната същност, идеи и послания. Те се открояват почти неусетно, стъпка по стъпка, в прогресивно нарастващата загуба на морал и човещина, демонстрирана от един човек, в контраст с все по-хуманното осъзнаване и действия на един андроид – ролята на любовта. Образите им се размиват, сякаш илюстрация на мотото на Създателя Тайрел – „more human, than human”, поставящ въпроса каква е разликата и къде се корени границата между човек и машина, щом Машината е способна на повече състрадание и съчувствие от един Човек.

Какво означава да бъдеш човек? Класическият и вечен въпрос. Как идеите за морала, смъртта, времето и спомените влияят върху разбиранията ни за Човека и неговата същност? Кое е това нещо, което ни прави хора и отново – какво всъщност означава да бъдеш човек…

Трудно е да се изредят всички идеи, които прозират под повърхността на основните теми. Невъзможно е и да се дадат отговори на всичките въпроси, които тези теми поставят, а и не е това целта на филма. Не, „Blade Runner” не дава и не налага отговори… по-скоро инжектира в подсъзнанието въпроси, които са устойчиви във времето, поддържат и разпалват вродения импулс на човек да търси истината за самия себе си. Това е и причината този филм да е непреходен във времето и близо 33 години след неговата поява, и сигурно още три пъти по толкова, да бъде цитиран, копиран и даван за пример… просто защото е и ще си остане изкуство от най-висша степен.

В заключение ще се върна още веднъж на безсмъртните финални кадри, които по-горе определих като есенцията на целия филм:

Самонадеяният, арогантен и циничен понякога Декърд лежи буквално смазан в дъжда, неразбиращ защо току-що е бил спасен от сигурна смърт и наблюдава безмълвно как неговият враг и едновременно спасител умира. Човешкото творение – Бати, чийто програмиран капацитет е излезнал извън всички поставените рамки, е успял във всичко… всички негови цели са постигнати. Изпълнил е мисията си да стигне до Земята; победител е в конфронтацията със своя баща/създател – Тайрел; надхитрил е Декърд във всеки един аспект от тяхната „игра” и кулминационно намира просветлението, а чрез него и спокойната смърт – да продължи да живее по единствения възможен начин… като неизбледняващ спомен в съзнанието на своя противник! И за Човека Декърд, нашият протагонист, остава единствено да лежи безмълвно под проливния дъжд на неумолимо настъпващата зора и да наблюдава… да наблюдава как Бати, по-добрият човек, умира…

I’ve… seen things you people wouldn’t believe… Attack ships on fire off the shoulder of Orion. I watched c-beams glitter in the dark near the Tannhäuser Gate. All those… moments… will be lost in time, like… tears… in… rain. Time… to die…